— Матос дойде тук заради Жан-Батист и трябваше доста да го увещавам, докато разбера какво точно е намислил и кой го е пратил. Но не е това, което си мислиш. — Джей съблича коженото яке и го мята върху облегалката на стола. — Поръчката не е дошла от семейството, издал я е един от наемниците, не искал Жан-Батист да се разбъбри и да подлее вода на доста хора. И понеже стана дума за семейството…
— За твоето семейство, Джей — напомням му аз.
— Да де. — Той се вторачва в мен. — Точно така, за моето семейство. Грижим се един за друг. Който каквото и да прави, семейството си е семейство. Жан-Батист е лайнар, достатъчно е да го зърнеш, за да го разбереш и да видиш защо вечно се набутва между шамарите.
Аз не казвам нищо.
— Не че одобряваме — продължава Джей, сякаш говори за малко дете, което стреля с прашка по уличните лампи или прекалява с бирата. — Но той ни е кръв, наша кръв, а кръвта вода не става. Не закачаме своя кръв.
— Някой все пак е закачил Тома — възразявам аз, без дори да съм се докоснала до болтовете и да съм се качила на леглото.
Нямам никакво намерение да му помагам да ме изтезава.
— Искаш ли да знаеш истината? Беше нещастен случай. Тома не можеше да плува. Препънал се в някакво въже и паднал от кея, нещо от тоя род — обяснява ми Джей. — Не съм бил там. Удавил се. Жан-Батист искал да разкара трупа далеч от кея, да го махне от там — да не пречи на другите неща, да го скрие някъде, за да не установят самоличността.
— На друг ги разправяй тия — тросвам се аз. — Извинявай много, но Жан-Батист е оставил при трупа бележка: „Bon voyage. Le loup-garou“19. Така ли ще постъпиш, ако не искаш да привличаш вниманието? Според мен — не. Я по-добре провери още веднъж версията на брат си. Може би вие във вашето семейство се грижите един за друг. Но както гледам, Жан-Батист прави изключение. Изобщо не го е грижа за семейството.
— Тома ни беше братовчед. — Сякаш от това престъплението става по-малко гнусно. — Качвай се и прави каквото ти казах.
Джей кима отново към болтовете и вече е ядосан, много ядосан.
— Не — отказвам аз. — Сам прави каквото имаш да правиш, Джей — продължавам да го наричам по име. Познавам го. Няма да му позволя да ми причини това, без да му повтарям името и да го гледам право в очите. — Няма да ти помагам да ме убиеш, Джей.
От другата стая се чува тъп звук, сякаш нещо се е преобърнало или е паднало на пода, сетне еква взрив и сърцето ми се свива. Задавям се от сълзите, избили в очите ми. Джей трепва, после лицето му отново става безизразно.
— Сядай — заповядва ми той.
Когато не се подчинявам, се приближава и ме блъсва на леглото. Аз плача. Плача за Луси.
— Ах, копелдак с копелдак! — крещя. — И онова момченце, Бени, и него ли уби? Заведе го в гората и го обеси! А беше едва на дванайсет години!
— Пречкаше се тук. Мич също. Познавах се с Мич. Той ме видя. Нямах друг избор.
Джей се е надвесил над мен, сякаш не знае какво да прави от тук нататък.
— А после уби и момчето.
Бърша очи с двете си длани.
Върху лицето на Джей се мярва смущение. Явно за момчето има угризения. За нас, останалите, нехае, но виж, за момчето се чувства гузен.
— Как ти е дало сърце да стоиш там и да го гледаш как се души! Малко дете. Момченце в официални дрешки.
Джей замахва и ме фрасва през лицето. Прави го толкова бързо, че в началото не усещам нищо. Устата и носът ми изтръпват и засмъдяват, потича нещо мокро. По мен капе кръв. Оставям я да се стича и разтреперана като листо не свалям очи от Джей. Сега вече му е по-лесно. Направил е първата стъпка. Просва ме на леглото и ме яхва, като притиска с колене ръцете ми. Вдига дланите ми над главата и се опитва да ги върже, а в счупения лакът, който тъкмо е започнал да зараства, пак ме пронизва нетърпима болка. През цялото време Джей сумти нещо за Даян Брей. Подиграва ми се, казва, че тя се е познавала с Бентън и той не ми ли бил споменавал, че Брей си падала много по него? Ако бил малко по-мил с нея, щяла да го остави на мира. Сигурно е щяла да остави на мира и мен. Сърцето ми ще се пръсне. Не разбирам почти нищо.
Нима съм си въобразявала, че Бентън чука само мен? Нима съм била толкова тъпа, та да си мисля, че ще изневерява на жена си, а на мен — не? Божичко, колко загубена съм била. Джей се изправя, за да вземе пистолета с горещ въздух. Каквото човек си направел сам, и цяло село не можело да му го направи, продължава да съска Джей. Във Вашингтон Бентън имал кратка забежка с Брей, после — Джей не можел да не му го признае — на бърза ръка я разкарал, оная кучка обаче не му го простила. Не й било в стила. Джей се опитва да ми запуши устата, а аз въртя глава ту на едната, ту на другата страна. От носа ми тече кръв. Запуши ли ми устата, няма да мога да дишам. Брей си била разчистила сметките с Бентън и се била преместила в Ричмънд отчасти за да се увери, че ми е почернила и на мен живота.