— Според мен не е възможно — отвръщам аз с ясното съзнание, че тъкмо такъв отговор е в мой интерес. Това обаче не ме вълнува. Ще казвам истината дори да не е в мой интерес. — Като начало полицаите са длъжни да се уверят, че секачът е сух, преди да го приберат в плика за веществени доказателства — добавям аз.
— А учените, получили секача за анализ, твърдят, че той е бил ръждив, нали така? Правилно ли съм разчела заключението на лабораторията?
Бъргър се усмихва едва доловимо. Облечена е в черен костюм на тънички розови райета и пристъпва със ситни стъпки.
— Не знам какво са казали от лабораторията — отговарям аз. — Не съм виждала заключението.
— Естествено, че не сте го виждали. От десетина дни не сте ходили в Службата по съдебна медицина. А заключението е било предадено преди… хммм, едва завчера. — Тя поглежда датата върху документа. — Тук обаче се казва, че секачът с кръвта на Брей по него е бил ръждив. Изглеждал е стар, а ако не ме лъже паметта, продавачът в железарията твърди, че секачът, който вие сте закупили вечерта на седемнайсети декември — близо двайсет и четири часа след убийството на Брей, изобщо не е изглеждал стар. Бил е съвсем нов. Нали?
Напомням от свидетелската скамейка на Бъргър, че няма как да знам какво твърди продавачът, а съдебните заседатели попиват всяка дума, всяко движение. Не ми разрешиха да изслушам показанията на нито един свидетел. Бъргър ми задава въпроси, на които просто не мога да отговоря, колкото да заяви на съдебните заседатели едно или друго, което държи те да знаят. Най-неприятното и най-прекрасното в заседанията на разширения състав на съдебните заседатели е, че не присъстват нито адвокат, нито съдия и няма кой да възрази срещу въпросите на Бъргър. Тя може да ме пита каквото й хрумне и го прави, понеже в един от редките случаи по белия свят обвинението се опитва да покаже, че обвиняемият е невинен.
Бъргър ме пита в колко часа съм се прибрала от Париж и съм отишла на пазар. Споменава, че същата вечер съм ходила в болницата на свиждане на Джо, а после съм разговаряла по телефона с Луси. Процепът се стеснява все повече и повече. Кога съм намерила време да хукна към къщата на Брей, да я пребия от бой, да я умъртвя, да подхвърля веществени доказателства, така че да натопя друг? И защо ще си правя труда да купувам секач близо двайсет и четири часа след убийството, освен за целите, които съм посочила още в самото начало: за да проверя отпечатъците, оставяни от инструмента? Прокурорката задава всички тези въпроси, а Бъфорд Райтър седи на мястото на обвинението и се взира в бележките в тефтера си. Избягва да поглежда към мен.
Отговарям на въпросите на Бъргър — точка по точка. Все по-трудно ми е да приказвам. От парцала, с който ми бяха запушили устата, тя се е разранила. От малка не съм имала афти и съм забравила колко боли. Сякаш имам проблеми с говора. Чувствам се немощна и сломена. Левият лакът също ме присвива и отново е в гипс, понеже пострада, докато Джей ми извиваше ръцете над главата и ги завързваше за горната табла на леглото.
— Прави ми впечатление, че ви е трудно да говорите — не пропуска да натърти Бъргър. — Знам, доктор Скарпета, че е извън темата.
Нищо за Джейми Бъргър не е извън темата. Тя си има причина дори за всяка глътка въздух, която поема, за всяка стъпка, която прави, за всяко изражение върху лицето — за всичко, за абсолютно всичко.
— Но можем ли да се отклоним за миг? — Тя спира на едно място и вдига длани. — Според мен ще бъде твърде полезно, ако разкажете на съдебните заседатели какво ви се е случило по-миналата седмица. Знам, те сигурно се питат защо сте цялата в рани и ви е трудно да говорите.
Тя пъха длани в джобовете на панталона и търпеливо ме насърчава да изложа патилата си. Извинявам се, задето не съм в най-блестяща форма, и съдебните заседатели се усмихват. После им разказвам за Бени и върху лицата им се изписва мъка. Очите на един от мъжете се пълнят със сълзи, докато описвам рисунките на момчето, отвели ме при ловджийската площадка, където според мен Бени е прекарвал много време, наблюдавал е света и го е запечатвал върху скицника си. Излагам опасенията си, че невръстното дете вероятно е станало свидетел на престъпление. В стомахчето му е намерена храна — продължавам аз с обясненията — а това е в пълен разрез с нещата, които знаем за последните часове от живота му.
— Понякога педофилите, хората, които посягат на деца, ги примамват с бонбони, с храна, нещо, което да ги прилъже. Имали ли сте такива случаи, доктор Скарпета? — разпитва ме Бъргър.