— Вече чухме свидетелските показания на Луси — казва Бъргър и тръгва замислена към ложата на съдебните заседатели. — От нея знаем какво се е случило, след като сте изгубили съзнание. Какво ви каза вашата племенница, след като дойдохте на себе си, доктор Скарпета?
В съдебен процес никой не отчита преразказа на нещо, казано от друг. Но на това изключително странно закрито заседание Бъргър си позволява всичко и никой не й прави забележка.
— Луси ми обясни, че е била с бронежилетка — отговарям аз на въпроса. — Каза още, че в другата стая са водили някакъв разговор…
— С Бев Кифин — уточнява прокурорката.
— Да, с нея. Луси ми описа как е стояла до стената, а Бев Кифин е държала пушката насочена към нея. После е стреляла, а бронежилетката на племенницата ми е поела куршума. Луси е получила неприятна контузия, но инак се е чувствала добре, грабнала е пушката от ръцете на госпожа Кифин и е избягала от стаята.
— Защото се е притеснявала най-вече за вас. Не е останала да се разправя с Бев Кифин, защото е бързала да види какво става с вас.
— Да. Разказа ми как е започнала да отваря с крак вратите една по една. Не е знаела в коя стая съм, затова е изтичала откъм задната страна, откъм басейна, накъдето гледат прозорците. Намерила е стаята, където ме държаха, счупила е прозореца с приклада на пушката и е влязла. Джей го е нямало. Те двамата с Бев Кифин явно са излезли през предната врата, качили са се на мотоциклета и са избягали. Луси твърди как помнела, че докато ме е свестявала, е чула бръмчене на мотоциклет.
— Оттогава имате ли вести от Джей Тали? — пита Бъргър и спира, за да ме погледне в очите.
— Не — отвръщам и за пръв път този тежък ден ме плисва гняв.
— А от Бев Кифин? Имате ли представа къде е?
— Не. Никаква.
— Значи са избягали. Тя е зарязала двете си деца. И кучето — семейното куче. Което Бени Уайт е обичал толкова много. Вероятно тъкмо заради кучето е отишъл след църквата в мотела. Поправете ме, ако паметта ме подвежда. Но нали Съни Кифин, по-големият син, ви е споменал, че се е заяждал с Бени? Че точно преди да отиде на църква, Бени се е отбил у Кифинови, за да разбере дали кучето се е намерило. А Съни му е отговорил, че то е отишло да поплува, и го е попитал дали е дошъл заради Господин Фъстъчков, кучето де. Нали Съни е казал точно това на детектив Марино вече след всичко случило се, след като Джей Тали и Бев Кифин са се опитали да убият вас и племенницата ви и са избягали?
— Не знам какво точно е казал Съни на Пийт Марино — отвръщам аз — не че Бъргър очаква отговор от мен.
Единственото, което цели, е съдебните заседатели да чуят въпроса. Очите ми се премрежват от сълзи при спомена за старото мило псе и за съдбата, която го е сполетяла.
— Кучето изобщо не е отишло да се къпе — най-малкото по своя воля, нали, доктор Скарпета? Вие с Луси сте го намерили, докато сте чакали в къмпинга да дойде полиция — продължава прокурорката.
— Да — потвърждавам аз и сълзите ми рукват неудържимо.
Господин Фъстъчков беше зад мотела, на дъното на плувния басейн. За задните му лапки бяха привързани тухли. Съдебната заседателка в роклята на цветя също се разплаква. Друга от жените ахва и затуля с длан очи. По лицата на всички преминават възмущение и дори омраза, а Бъргър не нарушава мига — този мъчителен ужасен миг. Образът на зверски убитото куче витае ярък и непоносим в съдебната зала и прокурорката не желае да го разсейва. Мълчание.
— Как е възможно някой да извърши подобно нещо! — виква съдебната заседателка в роклята на щамповани цветя, след което затваря с трясък тефтера и бърше очи. — Какви злодеи!
— Негодници!
— Слава богу! Милостивият Господ е бдял над вас, със сигурност е бдял! — казва ми един от съдебните заседатели и клати глава.
Бъргър прави три крачки. Оглежда един по един съдебните заседатели. Вторачва се и в мен.
— Благодаря ви, доктор Скарпета — казва ми едва чуто. — Със сигурност там е имало злодеи, ужасни злодеи — обръща се все така тихо вече към съдебните заседатели. — Благодаря ви, че ни отделихте време, макар и да знаем, че изпитвате болка и сте изживели истински ад. Точно така, ад — поглежда прокурорката отново към съдебните заседатели.
Всички кимат.
— Да, ад — казва ми заседателната с роклята на цветя, сякаш не знам. — Голям ужас сте изживели. Мога ли да задам един въпрос? Нали имаме право да задаваме въпроси?
— Заповядайте — подканя Бъргър.
— Вече съм си съставила мнение — заявява ми жената. — Но знаете ли? Ще ви кажа нещо. Когато бях малка, ако някой излъжеше, го шляпаха по дупето, ама силно. — Тя вирва брадичка в праведно възмущение. — За пръв път чувам някой да върши нещата, за които току-що ни разказахте. Имам чувството, че от днес нататък цял живот няма да мога да мигна. Сериозно ви говоря.