Не стъпва в моргата и заради това не е наясно със съдебната медицина и криминалистиката, нещо, недопустимо за обвинител. Всъщност не познавам друг прокурор, който да не се интересува особено от причината за смъртта. Иначе казано, позволява сухото патологично заключение да говори в съдебната зала вместо самия патолог. Това е нарушение. Това за мен е престъпна небрежност. Когато съдебният лекар не присъства в съдебната зала, в известен смисъл го няма и трупа и съдебните заседатели не си представят жертвата и онова, което тя е изживяла, докато са я умъртвявали. Научните термини в протокола просто не предават ужаса и страданията, затова и най-често адвокатът на подсъдимия, а не прокурорът се домогва да заобиколи някак причината за смъртта.
— Как си, Бъфорд? — протягам му ръка, а той се вторачва в гипса и връзката, с която е прихванат, после в незавързаните ми обувки и в пешовете на ризата, които висят над панталона.
Виждал ме е само в костюм и в обстановка, прилягаща на служебното ми положение, и въси чело уж състрадателно, с разбиране, смирение и загриженост, както подобава на избраните от Бога да управляват нас, обикновените простосмъртни. Хора като Бъфорд — колкото щеш сред първите семейства на Вирджиния — все привилегировани сухари, довели до съвършенство умението да прикриват снобизма и наглостта си с тежкия ореол на бремето, сякаш е ужасно трудно да бъдеш на тяхно място.
— Въпросът е как си ти? — отвръща Бъфорд и пак сяда в красивия овален хол на Ана със сводест таван и изглед към реката.
— Наистина не знам какво да ти отговоря, Бъфорд. — Избирам си един от люлеещите се столове. — Попита ли ме някой как съм, мозъкът ми дава засечка.
Ана току-що е запалила камината и се е изнесла, а аз имам неприятното усещане, че отсъствието й не се обяснява само с добри обноски и нежелание да се натрапва.
— Не се и учудвам. Направо не проумявам как още се държиш след всичко, което ти се струпа на главата — провлачва с петмезен вирджински акцент Райтър. — Извинявай, че ти се изтърсвам така, Кей, но се появи нещо, нещо неочаквано. Хубава къща, нали? — продължава той да оглежда помещението. — Тя ли я е строила или я е купила?
Не знам, пък и не ме интересува.
— Вие двете сте доста близки — допълва той.
Чудя се дали го казва колкото от любезност или опипва почвата.
— Ана ми е добра приятелка — отговарям му аз.
— Знам, че има много високо мнение за теб. А това ще рече — продължава Райтър, — че точно сега не би могла да бъдеш в по-добри ръце.
Става ми неприятно, задето подмята, че съм в нечии ръце, все едно съм пациент в болница, и му го казвам.
— О, разбирам те. — Райтър продължава с огледа на маслените картини по бледорозовите стени, на фигурките от стъкло, скулптурите и европейските мебели. — Значи не сте свързани професионално? И никога не сте били?
— В буквалния смисъл на думата — не — тросвам се аз. — Никога не съм си записвала час при Ана.
— А тя предписвала ли ти е лекарства? — продължава благо-благо прокурорът.
— Поне аз не си спомням.
— Не мога да повярвам, че наближава Коледа — въздъхва Райтър и пак насочва вниманието си от реката към мен.
Ако използвам израза на Луси, прокурорът изглежда доста кофти в туристическия клин от дебело зелено сукно с крачоли, пъхнати в каучукови ботуши с кожена подплата, която се подава над кончовите им, и с едър шев. Облечен е в карирана вълнена риза, закопчана чак догоре, сякаш Райтър все не може да реши къде да иде днес — да катери планините или да поиграе голф в Шотландия.
— Е, да ти обясня защо съм тук — казва той. — Преди час-два ми се обади Марино. В разследването на Шандон се е появил неочакван обрат.
Мигновено ме пронизва усещането, че съм предадена. Марино не ми е споменавал нищо. Дори не си направи труда да звънне, за да се поинтересува как съм днес.
— Ще се опитам да го изложа възможно най-кратко. — Прокурорът кръстосва крака и скромно отпуска ръце в скута си, в светлината на лампата проблясват тъничка халка и пръстен на Вирджинския университет. — Сигурен съм, знаеш, Кей, че новината за случилото се в къщата ти и за последвалото залавяне на Шандон бе огласена от всички медии. От всички. Убеден съм, че следиш новините и си даваш сметка за важността на онова, което ще ти кажа.
Странно чувство е страхът. Изучавала съм го безкрайно и често обяснявам на хората, че най-добрият пример за това как се заражда той е реакцията на шофьор, когото сте изпреварили и насмалко не сте блъснали. Паниката в миг се превръща в ярост и той натиска с все сила клаксона, прави мръснишки знаци, а в последно време нищо чудно и да ти тегли куршума. Аз също изминавам от край до край този път и пронизителният страх прераства в ярост.