— Нарочно не съм следила новините и със сигурност няма как да оценя важността на всичко — отвръщам. — Пък и не обичам да ми се бъркат в личния живот.
— Около убийствата на Ким Луонг и Даян Брей се вдигна голям шум, той обаче не може да се мери с вниманието, което прикова твоят случай — покушението срещу теб — продължава Райтър. — Значи не си видяла и тазсутрешния „Вашингтон Поуст“?
Само го гледам, а отвътре ми ври и кипи.
— Снимка на Шандон на първа страница — как го вкарват с носилката в спешното отделение, а изпод чаршафите се подават косматите му рамене, все едно отдолу има дългокосместо псе. Лицето му, разбира се, е бинтовано, но човек пак получава представа колко гротескно е. Ами жълтата преса! Излишно е да ти обяснявам. Върколак в Ричмънд, Красавицата и звярът, все неща от тоя десен.
В гласа му се прокрадва презрение, сякаш сензациите са нещо мръсно, и аз ни в клин, ни в ръкав си представям как Бъфорд се люби с жена си. Сигурно се чука, без да си сваля чорапите. Подозирам, че за него сексът е унижение, първобитният съдник на биологията, надделял над висшето му „Аз“. Чувала съм какви ли не слухове. Че в мъжката тоалетна Райтър не използвал писоарите или кабинките в присъствието на друг. Че си миел непрекъснато ръцете. Всичко това се стрелва през съзнанието ми, докато прокурорът продължава да седи чинно и да обяснява как заради Шандон името ми е гръмнало по всички вестници и новинарски емисии.
— Знаеш ли дали някъде са се появявали снимки на къщата ми? — длъжна съм да попитам. — Снощи, когато излязох, на двора имаше фотографи.
— Знам само, че сутринта над къщата ти са кръжали хеликоптери. Някой ми каза — отговаря Райтър, при което веднага се усъмнявам, че отново е ходил там и ги е видял с очите си. — Правели въздушни снимки. — Той се вторачва в сипещия се сняг. — Предполагам, че времето им е попречило. Бариерата при будката на пазача била спусната и доста автомобили били принудени да се върнат. Журналисти, зяпачи. Наистина е чудесно, че си дошла у доктор Зенър. Виж как се обръщат нещата. — Той отново млъква и се заглежда към реката. Ято гъски кръжат ли, кръжат, сякаш чакат напътствия от диспечерска кула. — При обичайни обстоятелства бих ти препоръчал да не се прибираш, докато процесът не приключи…
— Докато процесът не приключи ли?… — прекъсвам го аз.
— В случай че процесът бъде насрочен тук — подхваща той следващото откровение и аз веднага се досещам, че вероятно ще прехвърлят делото в друг съдебен окръг.
— Нима делото няма да се гледа в Ричмънд? — възкликвам. — И какво имаш предвид под „обичайни обстоятелства“?
— Тъкмо щях да ти обясня. На Марино са му се обадили от окръжната прокуратура в Манхатън.
— Днес сутринта ли? Това ли е новият обрат? — Смаяна съм. — Какво общо има Ню Йорк?
— Звъннали са му преди няколко часа — продължава Бъфорд. — Шефката на отдел „Сексуални престъпления“, казва се Джейми Бъргър. Може да си я чувала. Не бих се изненадал, ако се познавате.
— Не сме се срещали — отговарям аз. — Но я знам по име.
— В петък, пети декември преди две години — продължава Райтър, — в Ню Йорк, в жилище в района на Второ авеню и Седемдесет и седма улица в Горен Ийст Сайд, бил открит трупът на двайсет и осем годишна чернокожа. Доколкото разбрах, е била метеороложка, съобщавала е времето по Си Ен Би Си. Не знам дали си чувала за случая.
Пряко волята си започвам да правя връзките.
— Когато рано сутринта оня ден, пети декември де, тя не се явила в студиото и не вдигала телефона, някой отишъл да види какво става. Жертвата се казва… — Райтър вади от задния джоб на панталоните тъничко тефтерче и разгръща страниците. — Точно така, казва се Сюзан Плес. Та открили трупа й в жилището, на килима до леглото в спалнята. Дрехите й били съблечени от кръста нагоре, от нанесения побой лицето и главата й били обезобразени така, сякаш е претърпяла самолетна катастрофа. — Той ме поглежда. — Това за самолетната катастрофа е цитат, така Бъргър го е описала на Марино. Вие май си имахте термин за това. Помниш ли го оня случай с подпийналите момчетии, които се возели с пикап — на един му хрумнало да се покаже от кръста нагоре през прозореца и за беда отпред изникнало дърво.
— Сещам се — отвръщам надлежно и се опитвам да осмисля каквото ми е казал. — От силния удар лицето хлътва навътре, както при самолетна катастрофа и в случаите, когато някой пада или се хвърля от висок етаж и се пльосва по лице. Преди две години ли? — Мислите ми се носят в шеметен вихър. — Как е възможно?