— Да ти призная, Кей, не съм се интересувал от такива подробности — отвръща прокурорът.
То оставаше и да се интересува! Притискам го да ми каже истината, причината да дойде тая заран при мен.
— Ами ако анализът на ДНК потвърди, че извършител е Шандон? Спомена, че искаш да узнаеш, преди да предявите обвинение тук. Защо? — Въпросът ми е риторичен. Струва ми се, че знам отговора. — Не искаш да предявявате обвинение тук. Смяташ да го пратиш в Ню Йорк и първо там да го изправят пред съд.
Той избягва да ме поглежда в очите.
— Защо го правиш, Бъфорд? — продължавам аз, вече убедена, че си е наумил да направи точно това. — За да си измиеш ръцете ли? За да го тикнеш в затвора на Райкърс Айланд и да се отървеш веднъж завинаги от него ли? И да не раздадеш правосъдие по случаите тук? Защо да си затваряме очите за истината, Бъфорд, ако в Манхатън го осъдят за убийство, извършено по особено жесток начин, ти няма да си направиш труда да го изправяш пред съд и тук, нали?
Прокурорът ми отправя един от искрените си погледи.
— Всички тук те уважавахме много — изрича той и аз се стряскам от думите му.
— Уважавали сте ме ли? — Тревогата ме плисва като студена вода. — А вече не ме ли уважавате?
— Просто ти казвам, че ти влизам в положението, че ти и другите клети жени заслужавате той да получи най-тежкото наказание…
— И какво излиза, че въпреки онова, което се опита да ми направи, този негодник ще отърве кожата — прекъсвам го разпалено. Под всичко това клокочи болка. Болката, че са ме отхвърлили. Болката, че са ме изоставили. — Както е тръгнало, ще му се размине и за онова, което е сторил на другите клети жени, както се изрази. Права ли съм?
— В Ню Йорк има смъртно наказание — отвръща Бъфорд Райтър.
— За бога! — възкликвам отвратена. Вторачвам в него пламнал съсредоточен поглед досущ фокуса на лещата, с която като малка си играех да прогарям дупки в хартия и изсъхнали листа. — И кога са го налагали това смъртно наказание?
Прокурорът знае, че отговорът е „никога“. Нито веднъж досега в Манхатън не е изпълнявана смъртна присъда.
— Няма гаранции, че ще му я дадат и във Вирджиния — възразява Райтър и е прав. — Обвиняемият не е американски гражданин. Страда от рядка болест, от уродство. Не сме сигурни дори дали знае английски.
— Когато ми дойде в къщата, със сигурност знаеше.
— Нищо чудно да отърве кожата и като невменяем.
— Ако обвинението го допусне, Бъфорд.
Той примигва. Стиска зъби. Прилича на холивудска пародия на счетоводител — със закопчани догоре копчета и очилца — надушил неприятна миризма.
— Ти говори ли с Бъргър? — питам го. — Със сигурност си говорил. Иначе нямаше да дойдеш тук. Двамата сте се споразумели.
— Обсъдихме някои неща. Притискат ни, Кей. Поне това отчети. Първо, той е французин. Представяш ли си какъв вой ще нададат французите, ако екзекутираме тук, във Вирджиния, някого от техните?
— Майко мила! — възкликвам възмутена. — Тук не става въпрос за смъртното наказание. Става въпрос за възмездие, и толкоз! Знаеш, Бъфорд, какво ми е мнението за смъртното наказание. Не го приемам. Колкото повече остарявам, толкова повече съм против него. Но, дявол го взел, тоя тип трябва да бъде наказан за онова, което е извършил тук, във Вирджиния.
Райтър не отговаря, отново се е загледал през прозореца.
— Значи вие с Бъргър сте се разбрали, ако ДНК пробите съвпадат, Шандон да бъде съден в Манхатън — обобщавам аз.
— Сама помисли. Това е най-доброто, на което можем да се надяваме, ако се стигне до прехвърляне на делото в друг съдебен окръг. — Райтър отново извръща очи към мен. — И ти знаеш, че при цялата шумотевица и всичко останало делото няма да се гледа никога тук, в Ричмънд. Със сигурност ще ни изстрелят в някое затънтено провинциално съдилище на хиляди километри оттук — нима ще ти бъде приятно да търпиш всичко това седмици, а може би и месеци наред?
— Така си е. — Ставам и разръчквам с ръжена цепениците в камината: горещината ме блъсва в лицето, нагоре към комина като ято подплашени скорци се изстрелват искри. — Опазил ни бог да бъдем подложени на такива неудобства.
Продължавам да ръчкам с все сила със здравата ръка, сякаш се мъча да убия огъня. Пак сядам, зачервена, и най-неочаквано ме избива на плач. Наясно съм с посттравматичния синдром и си признавам, че страдам от него. Напрегната съм, плаша се и от сянката си. Преди малко включих местна радиостанция за класическа музика и от Пакелбел2 ми стана толкова тъжно, че се разридах. Познавам симптомите. Преглъщам тежко и се стягам. Райтър ме наблюдава, без да продумва, с уморения поглед на натъженото благородство, сякаш е Робърт Е. Лий3, спомнил си кървава битка.
3
Робърт Е. Лий (1807–1870) — американски просветител и пълководец, участвал в Гражданската война в САЩ на страната на южняците. — Б.пр.