— Какво ще стане с мен? — питам. — Или и занапред да живея така, сякаш изобщо не съм разследвала тия ужасни убийства, сякаш никога не съм правила аутопсия на жертвите и не съм се отървала на косъм, когато онзи негодник нахълта в къщата ми? Каква ще бъде моята роля, Бъфорд, ако все пак го изправят пред съд в Ню Йорк?
— Госпожа Бъргър ще реши — отвръща той.
— Безплатни обеди.
Това е израз, който употребявам за жертви, така и невидели правосъдие. В сценария, предложен от Райтър, аз например ще се превърна в безплатен обяд, понеже в Ню Йорк никога няма да осъдят Шандон за онова, което е смятал да ми причини в Ричмънд. И не само това: само ще го плеснат през ръцете за убийствата, които е извършил тук.
— Току-що хвърли на вълците целия ни град — казвам на Райтър.
Той схваща двусмислицата в същия миг, както и аз. Ричмънд вече бе хвърлен на един вълк — Шандон, който още след първото убийство, извършено в Париж, има навика да оставя бележки, подписани с Le loup-garou, или Върколака. Сега справедливостта, която се полага на жертвите в нашия град, ще бъде в ръцете на непознати, всъщност по-скоро справедливост няма да има. Може да се случи какво ли не. Със сигурност ще се случи какво ли не.
— Ами ако Франция поиска да го екстрадираме? — заяждам се аз с Райтър. — И Ню Йорк се съгласи?
— Можем до Второ пришествие да повтаряме „ами ако“ — отвръща той.
Наблюдавам го с неприкрито презрение.
— Не го приемай толкова лично, Кей — поглежда ме Райтър все така тъжно и благочестиво. — Не го превръщай в своя лична война. Искаме само да му попречим на тоя негодник да убива и занапред. Няма значение кой ще го спре.
Ставам от стола.
— Как така да няма значение? Има, и още как! — казвам му аз. — Ти, Бъфорд, си страхливец.
Обръщам му гръб и излизам от стаята.
След броени минути чувам иззад затворената врата в моето крило на къщата как Ана изпраща прокурора. Той очевидно е имал време да поговори с нея и аз се питам какво ли й е казал за мен. Седя сломена в единия край на леглото. Не помня някога да съм се чувствала толкова самотна и уплашена и изпитвам облекчение, когато чувам, че Ана се задава по коридора. Чука лекичко на вратата.
— Влез — казвам с разтреперан глас.
Тя застава на прага и ме гледа. Имам чувството, че съм малко дете — безсилно, отчаяно, глупаво.
— Обидих Райтър — обяснявам й. — Няма значение дали онова, което му казах, е истина. Нарекох го „страхливец“.
— Той смята, че точно сега си доста неуравновесена — отвръща Ана. — Притеснен е. Освен това е ein Mann ohne Ruckgrat. Безгръбначен човек, както казват там, откъдето съм дошла — подсмихва се тя.
— Не съм неуравновесена, Ана.
— Какво търсим тук! Бихме могли да се порадваме на огъня — казва ми тя.
Смята да си поговори с мен.
— Добре, така да бъде — скланям аз.
5.
Никога не съм била пациентка на Ана. Всъщност никога не съм прибягвала до психотерапия, което не значи, че не съм имала нужда. Имала съм, и още как. Не познавам човек, на когото добрият съвет да му е излишен. Просто съм много затворена, трудно се доверявам на хората и си имам причини за това. Пълна дискретност не съществува. Лекарка съм. Познавам други лекари. Лекарите обсъждат пациентите помежду си, а също с роднини и с приятели. Разгласяват тайни, за които са дали Хипократова клетва да не споменават пред никого. Ана изключва осветлението. Късно сутринта е, небето е покрито с облаци, тъмно е, сякаш се свечерява, боядисаните в розово стени отразяват проблясъците на огъня и правят стаята неустоимо уютна. Изведнъж ми става неловко. Ана е подредила декора за моето разбулване. Избирам си люлеещия се стол, а тя придърпва фотьойла и сяда на крайчеца, извърната с лице към мен досущ огромна птица, сгърбена над гнездото си.
— Ако мълчиш, няма да се отърсиш от това — брутално пряма е тя.
На гърлото ми засяда мъка, която се опитвам да преглътна.
— Травматизирана си — продължава Ана. — Не си от желязо, Кей. Дори ти не можеш да понесеш толкова много и да продължиш нататък, сякаш нищо не се е случило. След като убиха Бентън, съм ти звъняла хиляди пъти, а ти все не намираше време за мен. Защо? Защото не искаше да говориш.