Този път не мога да скрия чувствата си. По страните ми се търкалят сълзи, които капят като кръв по коленете ми.
— Винаги съм казвала на пациентите си, че ако не погледнат в лицето проблемите си, ще има да плащат. — Ана се е навела напред и изстрелва думите право в сърцето ми. — Ето, днес ти плащаш — сочи ме тя, без да сваля поглед от мен. — Сега, Кей Скарпета, ще разговаряш с мен.
Гледам със замъглен поглед към коленете си. Панталоните ми са навлажнени от сълзите и аз някак между другото отбелязвам, че капките са очертали кръгчета, понеже са падали под прав ъгъл.
— Никога няма да се отърва от това — проронвам отчаяно.
— Да се отървеш от кое?
Думите ми са разпалили любопитството й.
— От това, с което си вадя хляба. Всичко ми напомня за работата. Няма да говоря за нея.
— Сега ще говориш — настоява тя.
— Глупаво е.
Ана чака досущ търпелив рибар, видял, че съм се запътила към кукичката. После я захапвам. Привеждам примери, които ми се струват смущаващи, да не кажа смехотворни. Казвам й, че не пия доматен сок — чист или с водка с лед, защото, почне ли ледът да се топи, сокът прилича на съсирваща се кръв, която се отделя от серума. Още докато следвах медицина, престанах да ям черен дроб, невъзможно ми е да си представя да вкуся карантия. Помня една сутрин на Хилтън Хед. Двамата с Бентън се разхождахме по плажа при отлив. Вълните бяха оставили тук-там подире си нагънат сивкав пясък, който много приличаше на стомах. Мислите ми се носят, кръжат накъдето си искат и за пръв път от години в спомените ми се разгръща едно пътуване до Франция. В един от малкото случаи, когато с Бентън бяхме успели да се измъкнем от работа, решихме да обиколим винарските райони в Бургундия и бяхме посрещнати с широко отворени обятия в избите на Друен и Дюга, където направо от бъчвите опитвахме шамбертен, монтраше, мюзини и вон-романе.
— Помня, вълнувах се неописуемо от най-различни неща — споделям спомени, за които и не подозирам, че са се съхранили. — От светлината на ранната пролет, променяща се по склоновете, от чепатите клонки на подрязаните лози, огънати все в една посока, така че да ни предложат най-доброто, което имат, самата си същност. А толкова често дори не се докосваме до природата им, не си правим труда да открием хармонията на едва доловимите оттенъци, симфонията, която, стига да го позволим, отлежалите вина свирят върху езика ни. — Гласът ми глъхне. Ана чака мълком да се отърся от унеса. — И мен ме питат само за моите случаи — продължавам аз. — Питат ме само за ужасите, които виждам, макар че могат да ме попитат куп други неща. Не съм някакво евтино забавление в бутилчица — отвърташ капачето, и готово!
— Чувстваш се самотна — отбелязва Ана. — И неразбрана. Може би лишена от човешката си същност точно както мъртвите ти пациенти.
Не отговарям, само продължавам със сравненията и описвам как, докато ние с Бентън прекосявахме с влак Франция в продължение на няколко седмици, за да стигнем накрая в Бордо, покривите на юг са ставали все по-червени. Първата милувка на пролетта е трептяла в призрачно злачните корони на дърветата, а вените на реките, малки и големи, са се носели устремно към морето точно както всички кръвоносни съдове в тялото започват и завършват в сърцето.
— Постоянно се изумявам на симетрията в природата, на това, че от въздуха ручеите и притоците наподобяват кръвоносна система, а скалите напомнят стари разпилени кости — казвам аз. — В началото мозъкът пък е гладък, а с времето се нагъва и надипля, точно както планината се оформя в продължение на хилядолетия. Подвластни сме на същите физически закони. Но не сме изцяло в тяхната власт. Мозъкът например, не е онова, което ни се струва на пръв поглед. Отдалеч наподобява гъба.
Ана кима. Пита ме дали съм споделяла някога всички тези разсъждения с Бентън. Отговарям, че не. Тя ме пита защо не съм била склонна да описвам такива безобидни възприятия пред него, своя любовник, а аз отвръщам, че искам малко да помисля. Не съм сигурна за отговора.
— Не — подканя ме тя. — Недей да мислиш. Почувствай го.
Пак започвам да умувам.
— Не, Кей. Почувствай го. Почувствай го — допира тя длан до сърцето си.
— Трябва да помисля. Каквото съм постигнала в живота, съм го постигнала с мислене — отвръщам така, сякаш се защитавам и се отърсвам от унеса, излизам от непознатото пространство, където току-що съм била.
Сега отново съм в дневната на Ана и разбирам какво точно ми се е случило.
— Постигнала си го с познание — натъртва тя. — А познанието е възприятия. С мисленето обработваме онова, което възприемаме, мисленето често прикрива истината. Защо не си искала да покажеш пред Бентън по-поетичната си страна?