— Защото не я признавам. Тя е безполезна. Така например, сравня ли в съдебната зала мозъка с гъба, няма да постигна нищо — отговарям аз.
— А! — кима отново Ана. — И в съдебната зала правиш непрекъснато сравнения. Затова си толкова добра като свидетелка. Караш обикновения човек да си представи образите. Защо не си споделяла с Бентън асоциациите за които току-що спомена пред мен?
Спирам да се люлея на стола и намествам счупената си ръка, като полагам гипса върху скута си. Извръщам очи от Ана и поглеждам реката — изведнъж ми се иска да съм уклончива като Бъфорд Райтър. Десетки канадски гъски са се насъбрали около стария чинар. Накацали са по тревата като тъмни дълговрати тикви, издуват гърди, пляскат с криле и кълват от храната.
— Не искам да минавам през това увеличително стъкло — обяснявам аз на Ана. — Не исках да казвам не само на Бентън. Не искам да казвам на никого. За нищо на света. Като не повтарям неволно възникналите образи и асоциации, аз не, аз не…
Ана кима отново, този път по-рязко.
— Но с това, че не ги признаваш, ти се лишаваш в работата си от своето въображение — довършва тя мисълта ми.
— Трябва да съм обективна, както подобава на лекарка. Точно ти би трябвало да го разбираш.
Тя се вторачва в мен, сетне отвръща:
— Дали е заради това? Или защото искаш да избегнеш непоносимото страдание, което със сигурност ще отприщиш, ако допуснеш в случаите си своето въображение? — Навежда се още по-близо до мен, подпира се с лакти на коленете си, ръкомаха. — Ами ако например вземеш медицинските и научните факти — прави Ана драматична пауза — и приложиш въображението си, за да възстановиш подробно последните минути от живота на Даян Брей? Ако ги съединиш в нещо като филм и видиш как я нападат, как тя кърви, как я хапят и я бият? Как умира?
— Би било неизразим ужас — отвръщам немногословно.
— Как биха се стреснали съдебните заседатели, ако можеха да видят такъв филм?
Под кожата ми като хиляди малки птички се надигат нервни импулси.
— Но ако, както се изрази, минеш през това увеличително стъкло — продължава тя, — къде ли ще бъде краят? — Ана вдига ръце. — О! Може би край няма да има и ти ще бъдеш принудена да изгледаш и филма с убийството на Бентън?
Затварям очи. Не се поддавам. Не! Моля те, Господи, не ме карай да виждам това! В мрака като светкавица изниква образът на Бентън с допряния до главата му пистолет — чувам тракането и дрънченето на стомана, когато му слагат белезниците. Ще издевателстват. Ще издевателстват над него: „Господин ФБР, нали си ни много умен, я да те видим какво ще правиш сега? Можеш ли да прочетеш мислите ни, да предвидиш, да предскажеш какво ще направим, а?“. Той не им отговаря. Не ги пита нищо, когато го натикват в тясната бакалийка в западния край на Пенсилванския университет, затворила в пет следобед. Бентън ще умре. Те ще го измъчват и изтезават и той ще се съсредоточи върху това как да намали болката и униженията, на които, както знае, ще го подложат, стига да разполагат с време. Тъмно е като в рог, чува се как драсват клечка кибрит. Лицето на Бентън е озарено от мъничкия пламък, който помръдва и трепти при всяко раздвижване на въздуха, докато ония психари сноват напред-назад из теснотията на мръсната пакистанска бакалия, която после ще опожарят.
Отварям рязко очи. Ана ми говори нещо. По страните ми като насекоми пъпли студена пот.
— Извинявай. Не те чух.
— Много, много болезнено. — Лицето й се разтапя от състрадание. — Не си го и представям.
Бентън нахлува в съзнанието ми. Облечен е в любимите си панталони в защитен цвят, на краката е с маратонки, с маратонки „Сокони“. Това е единствената марка, която носеше, и аз често го взимах на подбив, задето, хареса ли си нещо, се вкопчва като невидял в него. Сложил е и износената фланела, подарък от Луси — тъмносиня с яркооранжев надпис отпред, която с годините съвсем си е изгубила цвета и се е размъкнала. Беше й отрязал ръкавите, понеже му били къси, и аз много го харесвах с тази протрита фланела, с посребрената коса, с изсеченото лице, с тайните в дълбоките му черни очи. Той е отпуснал ръце върху страничните облегалки на стола. Има пръсти на пианист, дълги, тънки и изразителни, когато Бентън говори, и винаги нежни, когато ме докосва, нещо, което правеше все по-рядко и по-рядко. Казвам всичко това на глас на Ана, говоря в сегашно време за мъж, мъртъв от близо година.