— Няма как да си добре — отвръща племенницата ми.
— Приготвям си багажа — обяснявам й аз какво правя. — Марино е с мен и си приготвям багажа — повтарям, вторачена в капитана.
Той оглежда спалнята и чак сега се сещам, че никога не е влизал тук. Дори не искам да си представям какво му минава през ума. Познавам го от дълги години и винаги съм била наясно, че зад уважението към мен всъщност се крият несигурност и сексуално привличане. Марино е много едър — цяла канара, с увиснало бирено шкембенце, широко намусено лице и безцветна коса, доста непривлекателно пренесла се от главата към други части на тялото. Слушам какво ми говори Луси, а очите на Марино шарят из най-съкровените местенца: шкафовете, дрешника, отворените чекмеджета, багажа, който приготвям, гърдите ми. Племенницата ми донесе в болницата маратонки, чорапи и анцуг, но не се бе сетила да вземе и сутиен и единственото, което ми хрумна да направя, след като се прибрах, бе да се поприкрия с широка стара лекарска престилка, с която понякога си върша къщната работа.
— Сигурно и теб не те искат там — прозвучава по линията гласът на Луси.
Дълго е за разказване, но племенницата ми е агент към Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, или СТО, и когато дойдоха, полицаите видяха доста зор, докато я отпратят от къщата ми. Да знаеш едно-друго, понякога си е опасно и те очевидно се страхуваха да не би в разследването да се включи някоя важна клечка от федералните служби. Не съм съвсем сигурна, но Луси вероятно се чувства гузна, задето снощи не е била с мен и насмалко да ме убият, а сега пак я няма в къщата. Давам й да разбере, че изобщо не я виня. Но продължавам да се питам доколко различен е щял да бъде животът ми, ако вместо да ходи на свиждане на приятелката си, племенницата ми беше с мен вкъщи, когато Шандон се яви на прага ми. Може би Шандон щеше да разбере, че не съм сама, и да се махне, може би, ако чуждият човек в къщата го беше изненадал, той щеше да си плюе на петите или пък щеше да отложи убийството ми за утре или вдругиден, за Коледа или новото хилядолетие.
Снова напред-назад с безжичния телефон, слушам задъханите обяснения и коментари на Луси и по едно време, докато минавам край голямото огледало, зървам отражението си в него. Късата ми руса коса стърчи във всички посоки, сините ми очи са изцъклени и белязани от изтощението и напрежението, челото ми е свъсено — аха, и да се разплача. Лекарската престилка е мърлява и захабена — и това ми било главен съдебен лекар! Пребледняла съм като платно. Пие ми се, пуши ми се, вече не издържам, сякаш това, че съм се разминала на косъм със смъртта, ме е превърнало в заклета алкохоличка и наркоманка. Представям си, че седя сама у дома. Че не се е случило нищо. Грея си се на огъня в камината, пуша си цигарата, отпивам от френското вино, може би бордо, защото бордото не е така натрапчиво, както бургундското. Бордото е като стар добър приятел, когото не ти се налага тепърва да опознаваш. Разсейвам напразните мечти с голия факт: няма никакво значение какво Луси е направила или не е направила. Рано или късно Шандон щеше да дойде, за да ме убие: имам чувството, че откакто съм се родила, над мен тегне ужасна присъда, белязала като ангел на смъртта прага ми. Колкото и да е странно, още съм жива.
1.
От гласа на Луси долавям, че е уплашена. А това не се случва често на моята неотразима, волева племенница, която знае да управлява дори вертолет, вманиачена е на тема „добра физическа форма“ и работи към федералните органи на реда.
— Наистина се чувствам ужасно — повтаря тя по телефона, докато аз кръстосвам из стаята, а Марино продължава да си седи на леглото.
— Недей — убеждавам я. — Полицаите не искат никой да им се пречка, а и нямаш работа тук. Сигурно си при Джо, това е чудесно — допълвам така, сякаш ми е безразлично и изобщо не се притеснявам, задето Луси не е тук и не съм я виждала цял ден.