— Как мислиш, какви тайни е криел от теб? — пита тя. — Какви загадки си виждала в очите му?
— О, боже! Бяха свързани главно с работата. — Дъхът ми трепти, сърцето ми се е свило от страх. — Не ми казваше много подробности. Подробности за случаите, които разследваше, неща, които според него бяха толкова ужасни, че никой друг не бива да ги узнава.
— Дори ти? Има ли нещо, което да не си виждала?
— Болката — проронвам едва чуто. — Не ми се налага да гледам ужаса на жертвите. Не ми се налага да слушам писъците им.
— Но ги възстановяваш.
— Не е същото. Не, не е същото. Мнозина от убийците, с които Бентън се занимаваше, обичаха да снимат с фотоапарат и видеокамера и да записват на касетофон онова, което са вършели с жертвите си. Волю-неволю, Бентън е трябвало да гледа. Трябвало е да слуша. Винаги разбирах. Прибираше се пепелявосив. По време на вечеря бе мълчалив, хапваше колкото да не е без никак и пиеше повече от друг път.
— Но не ти е казвал…
— Никога — прекъсвам я разгорещено. — Никога. Това бе нещо като индианско гробище, където не бива да припарва никой. Преподавала съм в школата за следователи в Сейнт Луис в началото на кариерата си, още преди да се установя тук, докато бях заместник-главен съдебен лекар в Маями. Имах лекция за разследването на случаи на удавяне и реших, че така и така съм дошла, няма да е зле да остана до края на семинара. Веднъж следобед един съдебен психиатър изнесе лекция за убийствата, извършени от сексуални подбуди. Показа диапозитиви на жертвите, преди да бъдат убити. Имаше жена, завързана за стол — убиецът бе намотал стегнато връв около едната й гърда и бе забучил игли в зърното. Още виждам очите на клетницата — тъмни вирове, пълни с адска мъка. Устата й беше широко отворена — явно пищеше. Видях и видеозаписи — продължавам с равен глас. — Жена, похитена, завързана, измъчвана — убиецът тъкмо се канеше да я застреля в главата. Тя, горката, хлипаше: „Мамо, майчице!“. Молеше, плачеше. Според мен беше в някакъв сутерен, защото лентата бе тъмна, едрозърнеста. Чу се гърмеж. После настъпи тишина.
Ана не казва нищо.
Огънят пука и пращи.
— Бях единствената жена в зала с около шейсет ченгета — допълвам.
— Още по-зле: жертвите са били жени, а ти си била единствената жена в помещението — отбелязва тя.
В мен припламва гняв, когато се сещам как някои от мъжете са зяпали диапозитивите и видеозаписите.
— На някои сексуалното осакатяване им действаше възбуждащо — обяснявам аз. — Виждах го по лицата им, долавях го. Същото важи и за някои от криминалните психолози — колеги на Бентън в отдела. Разказвали, моля ти се, как някой е изнасилвал жена анално и същевременно я е душал. Очите й вече били изскочили от орбитите, езикът й бил увиснал от устата. Убиецът се изпразнил, когато жертвата издъхнала. Хората, с които Бентън работеше, с голям кеф разказваха какви ли не страховити подробности. Имаш ли представа какво е това? — Забивам в нея поглед, остър като нокти. — Да гледаш труп, да гледаш снимки, видеозаписи на човек, подлаган на насилие, страдащ и ужасен, и да си даваш сметка, че тия до теб тайничко им се наслаждават! И се възбуждат!
— Според теб Бентън възбуждал ли се е? — пита Ана.
— Не. Виждал е такива ужасии всяка седмица, дори всеки ден. Но никога не ги е смятал за възбуждащи. Бил е принуден да слуша писъците на жертвите — започвам да скачам от тема на тема аз. — Бил е принуден да слуша как плачат и молят за милост. Клетите те, не са знаели. А и да са знаели, не са могли да сторят нищо.
— Не са знаели ли? Какво?
— Че сексуалните садисти и маниаци само се възбуждат още повече от плача. От молбите. От страха — уточнявам аз.
— Как мислиш, дали Бентън е плачел и е молел за милост убийците, когато те са го отвлекли и са го отвели в онази тъмна сграда? — напипва Ана болното ми място.
— Виждала съм заключението от аутопсията му. — Пъхам се в своето скривалище — съдебната медицина. — В него няма нищо, от което да разбера какво точно се е случило, преди да настъпи смъртта. Бентън бе обгорял целият по време на пожара. Толкова много кожа и месо бяха изгорели, че беше невъзможно да се установи например дали е имал кръвно налягане, когато са го наръгали с ножа.
— В главата е имал и огнестрелна рана, нали? — интересува се Ана.
— Да.
— Кое според теб е станало първо?
Гледам я като онемяла. Не съм се опитвала да установя кое е довело до смъртта. Така и не намерих сили да го сторя.