— Представи си го, Кей — моли ме Ана. — Знаеш, нали? Разследвала си толкова много смъртни случаи, не може да не знаеш какво точно се е случило.
Съзнанието ми е тъмно — тъмно като бакалията във Филаделфия.
— Той е направил нещо, нали? — притиска ме Ана, после сяда съвсем в края на фотьойла и се надвесва над мен. — Победил е, нали?
— Победил ли? — Прокашлям се. — Победил! — възкликвам. — Изрязали са му лицето, изгорили са го, а ти разправяш, че бил победил!
Ана изчаква да направя връзката. Аз обаче мълча, затова тя става и тръгва към огъня в камината, като пътьом ме докосва лекичко по рамото. Мята още една цепеница, поглежда ме и казва:
— Нека те попитам, Кей. Защо им е било да го застрелват постфактум?
Разтърквам очи и въздъхвам.
— Изрязването на лицето е част от почерка им — продължава Ана. — Тъкмо това Нютън Джойс е обичал да прави с жертвите си. — Тя говори за съучастника злодей на злодейката Кари Гретхен — двама психопати, до които Бони и Клайд приличат на героите от рисуваните филмчета, които като малка съм гледала в събота сутрин. — Изрязвали са лицата и са ги държали като сувенири във фризера, защото с тая сипаничава мутра Джойс е бил голяма грозотия — уточнява Ана. — Ето защо е крадял онова, на което е завиждал: красотата. Нали?
— Предполагам, да. Доколкото изобщо можем да правим догадки защо хората вършат едно или друго.
— Било е важно Джойс да изрязва лицата внимателно и да не ги поврежда. Затова не е прострелвал жертвите, най-малкото в главата. Не е искал да обезобразява лицето или черепа. А колко му е да стреляш! — свива рамене Ана. — Става бързо. И дори е проява на милост. За предпочитане е да ти теглят куршума, вместо да ти прережат гръкляна. Защо тогава Нютън Джойс и Кари Гретхен са застреляли Бентън?
Ана стои над мен.
Поглеждам я.
— Казал е нещо — отвръщам накрая. — Сто на сто.
— Точно така. — Тя отново сяда на фотьойла. — Точно така. — Насърчава ме с ръце, все едно е регулировчик, който насочва движението към следващото кръстовище. — Какво, какво? Кажи ми, Кей!
Отговарям, че не знам какво е казал Бентън на Нютън Джойс и Кари Гретхен. Но при всички положения е казал или е направил нещо, заради което един от двамата си е изтървал нервите. Станало е импулсивно, като неволна реакция — единият е допрял пистолета до главата на Бентън и е натиснал спусъка. Бум! И забавлението е свършило. След това Бентън не е чувствал нищо, не е съзнавал нищо. Вече е било все едно какво ще му причиняват. Той е бил мъртъв или е издъхвал. Бил е в безсъзнание. Не е усетил ножа. Може би дори не го е видял.
— Познавала си Бентън толкова добре — казва Ана. — Познавала си убийците му, най-малкото Кари Гретхен — и преди това си си имала вземане-даване с нея. Какво според теб е казал Бентън и на кого? Кой го е застрелял?
— Не мога…
— Можеш.
Поглеждам я.
— Кой е изгубил самообладание? — тласка ме Ана натам, накъдето и през ум не ми е минавало, че ще се престраша да отида.
— Тя. — Изваждам това от дълбините на подсъзнанието си. — Кари. За да си отмъсти на Бентън. Имаше му зъб още от самото начало, когато беше в академията „Куонтико“, в научноизследователската група.
— Където преди доста време, може би преди десетина години, се е запознала с Луси.
— Да, Бентън я познаваше, познаваше Кари, познаваше я възможно най-добре, доколкото човек изобщо може да познава змийски разсъдък като нейния — допълвам аз.
— Какво й е казал? — впива Ана очи в мен.
— Вероятно нещо за Луси — отвръщам аз. — Нещо за Луси, което е обидило Кари. Бентън я е обидил, заял се е нещо за Луси — поне според мен.
Всичко това идва от подсъзнанието, дори не ми се налага да мисля.
— В „Куонтико“ Кари и Луси са били любовници — добавя тя поредната плочка от пъзела. — И двете са разработвали в научноизследователския отдел компютър с изкуствен интелект.
— Луси още си беше момиче, тъкмо беше отишла да учи там и Кари я прелъсти. Разработваха заедно компютърната система. Аз издействах на Луси да я вземат в академията — добавям горчиво. — Аз, влиятелната, всесилната леля.
— Но не се получи каквото очакваше, нали? — престрашава се да попита Ана.
— Кари се възползва от нея…
— Направила я е лесбийка ли?
— Не бих отишла чак толкова далеч — отвръщам аз. — Не можеш да направиш някого обратен.
— А да убиеш Бентън? Би ли отишла толкова далеч?
— Не знам, Ана.