— Изплъзващо се минало, лична история. Да. Бентън е казал нещо за Луси, Кари си е изтървала нервите и го е застреляла ей така — обобщава Ана. — Не е умрял, както са смятали — допълва едва ли не победоносно. — Не, не е.
Клатушкам се лекичко на стола, загледана в сивата утрин, която става все по-бурна. Вятърът фучи яростно, подмята из задния двор мъртви клони и шума, и покрай това се сещам за ядосаното дърво във „Вълшебникът от Оз“, замеряло Дороти с ябълки. После Ана се изправя, сякаш часът за психоанализа е изтекъл. Оставя ме и отива да върши някаква работа из къщата. Засега сме приказвали достатъчно. Решавам да се усамотя в кухнята и Луси ме заварва именно там, когато някъде по обяд се връща от спорт. Тъкмо отварям консерва цели домати, и племенницата ми влиза — на печката къкри сосът за спагетите.
— Имаш ли нужда от помощ? — Тя поглежда към лука, чушките и гъбите върху дъската за рязане. — Май не ти е много лесно да се оправяш само с една ръка.
— Вземи си стол — заръчвам й. — Направо ще ахнеш, когато видиш колко добре се оправям. — Правя се на много отракана и наистина отварям без помощ доматите, а Луси ми се усмихва и придърпва от другия край на плота висок стол, на който се разполага.
Още е по анцуг и в очите й сияе тайна светлинка, която ми напомня за река, уловила много рано сутрин слънцето. Закрепвам с два от пръстите на обездвижената ръка лука и започвам да го режа.
— Помниш ли каква игра играехме? — Обръщам резенчетата лук и се заемам да ги кълцам на ситно. — Когато беше на десет години? Или нямаш такива далечни спомени? Аз със сигурност няма да го забравя — отбелязвам с глас, който да напомни на Луси какво невъзможно дете е била. — Нямаш и понятие колко често ми е идвало да те пусна в принудителен отпуск, стига да имах такава възможност — престрашавам се да й кажа болезнената истина.
Може би съм толкова смела заради оголения разговор с Ана, от който хем се изнервих ужасно, хем изпитах огромно облекчение.
— Не бях чак толкова палава — подметва с дяволити пламъчета в очите Луси, защото обича да слуша каква лудетина е била, когато като малка ми е идвала на гости.
Слагам нарязания лук в соса и го разбърквам.
— Серумът на истината. Помниш ли тази игра? — питам я. — Прибирах се вкъщи най-често от работа, и по личицето ти познавах каква магария си направила. Слагах те да седнеш на големия фотьойл в дневната, помниш ли? При камината в старата къща в Уиндзор Фармс. Носех ти чаша сок и ти обяснявах, че е серум на истината. Ти го изгълтваше и си казваше всичко от игла до конец.
— Както онзи път, когато ти форматирах компютъра, докато те нямаше — превива се от смях Луси.
— Дете на някакви си десет години, а да ми форматира хард диска! Щях да получа сърдечен пристъп — спомням си аз.
— Да де, но първо ти записах на дискети всички файлове. Просто исках да те уплаша.
Племенницата ми наистина се забавлява неописуемо.
— Насмалко да те пратя вкъщи.
Бърша в кърпата връхчетата на пръстите на лявата си ръка, като внимавам гипсът да не се вмирише на лук. Плисва ме сладостна тъга. Всъщност не помня защо Луси е дошла при мен първия път в Ричмънд, но при всички положения не бях от хората, създадени да отглеждат деца, пък и бях постъпила отскоро в службата и бях под страхотна пара. Май Дороти пак бе объркала нещо конците. Или беше избягала и се бе омъжила не знам за кой път, или пък на мен не ми се живееше сама. Луси ме обожаваше, а аз не бях свикнала да ме обожават. Отидех ли им на гости в Маями, ме следваше неотлъчно като сянка навсякъде из къщата и вироглаво ми се пречкаше като футболна топка в краката.
— Нямаше да ме пратиш вкъщи — заяжда се Луси, аз обаче долавям съмнението в очите й.
Страхът, че не я искат, съвсем не е неоснователен.
— Само защото си мислех, че не мога да се грижа за теб — отвръщам и се облягам на мивката. — Инак те обожавах, нищо, че беше много немирна. — Тя пак се смее. — Но наистина нямаше да те пратя вкъщи. И двете щяхме да се почувстваме сломени. Сърце не ми даваше — клатя глава. — Слава богу, че измислих малката ни игра. Само чрез нея можех да разбера какво ти се върти в главицата и какви бели си направила, докато ме е нямало и съм била на работа или някъде другаде. И така, трябва ли да ти наливам сок или чаша вино, или сама ще си кажеш какво става с теб? Не съм вчерашна, Луси. Не си отседнала на хотел просто защото ти е хрумнало. Наумила си нещо.
— Не съм първата жена, която са изритали — подхваща племенницата ми.
— Но ще бъдеш най-добрата, която са изритали — отговарям аз.