— Помниш ли я Тиюн Макгъвърн?
— Ще я помня, докато съм жива. — Беше шефка на Луси в Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие във Филаделфия, невероятна жена, която се държа чудесно с мен, когато убиха Бентън. — Само не ми казвай, че й се е случило нещо — притеснявам се аз.
— Напусна преди около половин година — обяснява племенницата ми. — От Службата явно са искали да я прехвърлят в Лос Анджелис, като шеф на отдел „Тежки престъпления“. Най-лошото място по белия свят. Никой не иска да ходи в Лос Анджелис.
На пръсти се броят жените в службите на реда, назначавани за шефове на такива важни отдели. Луси продължава разказа си и ми обяснява как в отговор на предложението Макгъвърн напуснала и отворила нещо като частно детективско бюро.
— „Последен пристан“ — казва племенницата ми, все по-развълнувана. — Името е страхотно, нали? Седалището е в Ню Йорк. Тиюн привлече следователи, специалисти по умишлените палежи, експерти по обезвреждане на бомби, ченгета, юристи, какви ли не хора и само след половин година вече има клиенти. Бюрото й се превърна в нещо като тайно общество, което вече се е прочуло. Закъсаш ли, нямаш ли към кого да се обърнеш, отиваш в „Последен пристан“.
Разбърквам къкрещия доматен сос и го опитвам.
— Доколкото разбирам, поддържаш връзка с Тиюн, откакто напусна Филаделфия. — Ливвам няколко чаени лъжички зехтин. — Ох, да му се не види! За спагетите става, но не и за салатата. — Вдигам бутилката и се свъсвам. — Да правиш зехтин от маслини с костилки, е като да изстискваш портокалов сок от небелени портокали — получаваш, каквото заслужаваш.
— Защо ли ми се струва, че Ана не е голяма почитателка на италианската кухня? — отбелязва сухо Луси.
— И да не е, ще я приобщим. Списък на покупките — кимвам към тефтерчето и химикалката при телефона. — Първо, чист италиански зехтин — правен без костилките, за да не горчи.
Луси си записва.
— Ние с Тиюн поддържахме връзка — уведомява ме тя.
— Участваш ли по някакъв начин в детективското бюро?
Знам, че племенницата ми тласка разговора натам.
— Би могло да се каже.
— Намачкан чесън. На щанда за замразени продукти, в малки бурканчета е. Ще се отдам на мързел. — Взимам купата с нетлъста говежда кайма, която съм запържила и съм изцедила от мазнината. — Сега не му е времето да мачкам чесън. — Слагам каймата при соса. — И как участваш в детективското бюро?
Отивам при хладилника и надзъртам в чекмедженцата. Разбира се, Ана няма пресни подправки.
Луси въздъхва тежко.
— Не съм сигурна, лельо Кей, че ще ти стане приятно да го чуеш. Наистина.
Доскоро ние с племенницата ми разговаряхме малко и съвсем повърхностно. През последната година сме се виждали от дъжд на вятър. Тя се премести в Маями и след смъртта на Бентън и двете се окопахме всяка в своя си бункер. Мъча се да разчета по очите на Луси какво става и какво крие тя от мен и на мига се заемам да правя догадки. Подозирам каква точно е връзката й с Макгъвърн, и то още от миналата година, когато всички бяхме повикани в Уорънтън, щата Вирджиния, за да разследваме убийство, прикрито със страхотен пожар — както се оказа, първият, подпален от Кари Гретхен.
— Пресен джоджен, босилек и магданоз — продължавам със списъка на покупките. — И малко парче пармезан реджано. Кажи ми истината, Луси. — Търся подправки. Макгъвърн е горе-долу на моите години и не е омъжена — най-малкото не беше последният път, когато я видях. Затварям вратата на шкафчето и се обръщам с лице към племенницата си. — Има ли нещо между теб и Тиюн?
— Нямаше нищо.
— Нямаше ли?
— Всъщност не аз, а ти трябва да разправяш — отвръща без огорчение Луси. — Какво ще кажеш за теб и Джей?
— Той не става за мен — отвръщам. — И аз не ставам за него. И не ми се говори за това. Сега разговаряме за теб.
— Неприятно ми е, когато отбиваш номера, лельо Кей — изрича тихо тя.
— Не отбивам никакъв номер — казвам, все едно се извинявам. — Просто се притеснявам, ако хора, които работят заедно, имат и лични отношения. Смятам, че трябва да има някакви граници.
— Но и ти работеше с Бентън — посочва Луси поредното изключение от правилата, които сама съм наложила.
Тръсвам лъжицата над тигана.
— В тоя живот съм правила много неща, които ти казвам да не повтаряш. Казвам ти го, защото първа съм допуснала грешката.
— Докарвала ли си си някога някой долар странично?