Луси разкършва кръст и върти рамене.
Аз се свъсвам.
— Дали съм работила странично ли? Не си спомням да съм го правила.
— Добре де. Време е за серума на истината. Не се страхувам да работя странично и подкрепям всячески Тиюн, основен акционер съм в „Последен пристан“. Цялата истина. Ей сега ще я чуеш.
— Дай да седнем.
Повеждам Луси към масата и двете изтегляме столове.
— Всичко започна съвсем случайно — подхваща племенницата ми. — Преди около две години изобретих търсачка за собствено ползване. По онова време всички говореха само за едно — за баснословните богатства, които се печелели от Интернет технологии. Затова си пуснах пердето и продадох търсачката за седемстотин и петдесет хиляди долара.
Не съм стъписана. Умението на Луси да печели пари се ограничава единствено от професията, която си е избрала.
— После, по време на една акция, конфискувахме няколко компютъра и ми хрумна друго — продължава тя. — Помагах да възстановят изтрити съобщения в електронната поща и покрай това се сетих колко уязвими сме всички ние с призраците на електронната връзка, които постоянно ни преследват. Така измислих начин как да закодирам съобщенията от електронната поща. Как, образно казано, да ги разбърквам. Сега вече има няколко софтуерни програми за такива неща. От това свое хрумване спечелих страшно много пари.
В следващия ми въпрос няма нищо дипломатично. В Службата знаят ли, че е изобретила технология, която би могла да осуети усилията на органите на реда да възстановят електронната поща на лошите? Луси отвръща, че все някой е щял да измисли такава технология, пък и хората, спазващи законите, също трябвало да бъдат защитени. В Службата не знаели за предприемаческата й дейност и че прави вложения в свързани с Интернет изобретения и акции. Сега-засега само финансовият й съветник и Тиюн Макгъвърн били в течение, че е мултимилионерка и дори си е поръчала хеликоптер.
— Ето как, значи, Тиюн е успяла да пробие в такъв скъп град като Ню Йорк, там трудно ще се наложиш — разсъждавам аз на глас.
— Точно така — потвърждава Луси. — Затова и няма да се разправям с ония от Службата. Тръгна ли да им противореча, сто на сто ще излезе наяве с какво съм се занимавала в свободното си време. Всички ще хукнат да ровят и от Инспектората, и от отдел „Кадри“. Ще открият още гвоздеи, с които да приковат доброто ми име върху буквоядския си гаднярски кръст. Защо да си навличам излишни главоболия?
— Ако не се бориш с несправедливостта, други ще пострадат, Луси. А те вероятно няма да разполагат с милиони долари, с хеликоптер и фирмичка в Ню Йорк, на които да разчитат и с които да започнат наново.
— Точно такова е предназначението на „Последен пристан“ — възразява племенницата ми. — Да се бори с несправедливостта. Ще го правя по свой си начин.
— От гледна точка на закона, Службата те разследва за друго, а не че си работила частно, Луси — обажда се юристката в мен.
— Но аз съм печелела пари и това говори зле за професионалната ми почтеност, нали? — изтъква тя противоположния довод.
— От Службата обвинявали ли са те в липса на почтеност? Наричали ли са те непочтена?
— Е, не. Това няма да го има в никое писмо, което ще получа оттам. Бъди сигурна. Но защо да си кривя душата, лельо Кей, наистина съм нарушила правилата. Докато работиш в Службата за алкохолни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, във ФБР или на друга държавна работа, нямаш право на странични доходи. Не приемам подобна забрана. Не е честно. Ченгетата волю-неволю също си докарват нещичко отгоре. А нас ни следят под лупа. Сигурно открай време съм знаела, че дните ми като държавна служителка са преброени. — Луси става от масата. — Затова съм се погрижила за бъдещето си. Да ти призная, писнало ми е от всичко, нямам намерение до края на живота си да играя по чужда свирка.
— Ако смяташ да се махнеш от Службата, не чакай да те уволнят, напусни сама. Нека изборът бъде твой.
— Мой е, разбира се, на кого друг! — възкликва тя донякъде ядосана. — Я да отскоча до магазина!
Хващам я за ръка и я изпращам до вратата.
— Благодаря ти — проронвам аз. — За мен е много важно, че ми се довери.
— Ще те науча да управляваш хеликоптер — обещава Луси, докато си облича якето.
— Защо не! — възкликвам. — Днес ми се наложи да се рея из непознати пространства. Няма да ми стане нищо, ако опитам и с хеликоптер.
6.
От години се шири грубата шега, че хората от Вирджиния ходят в Ню Йорк заради изкуството, а Ню Йорк идва във Вирджиния заради боклуците. Кметът Джулиани насмалко да подпали нова гражданска война, когато изтърси тая нелепица в своята широко разгласена схватка с Джим Гилмор, тогавашния губернатор на Вирджиния, възпротивил се на правото на Манхатън да извозва хиляди и хиляди тонове отпадъци на северняците в подземните сметища на юга. Направо не ми се мисли каква шумотевица ще се вдигне, щом се разчуе, че сега трябва да ходим в Ню Йорк и за правосъдие.