Откакто съм главен съдебен лекар на Вирджиния, Джейми Бъргър оглавява отдел „Сексуални престъпления“ в окръжната прокуратура на Манхатън. Не се познаваме, но често ни споменават заедно. Казват, че аз съм най-известната жена съдебен лекар в страната, а Джейми Бъргър е най-известната жена прокурор. Досега единствената ми реакция на подобни твърдения може би бе, че не искам да съм известна и нямам доверие на хора, които са известни, а също, че уточнението „жена“ не бива да се употребява. Никой не говори за мъже, преуспели като лекари, като президенти или управителни директори.
Напоследък прекарвам всеки ден по няколко часа пред компютъра на Ана и търся в Интернет нещичко за Бъргър. Не ми се искаше да изпадам във възторг, но няма как, биографията й наистина си е внушителна. Не знаех например, че е носителка на научната награда на името на Сесил Роудс и че след като за президент е избран Клинтън, тя е била сред издигнатите за поста министър на правосъдието, но според списание „Тайм“ изпитала огромно облекчение, когато вместо нея била назначена Джанет Рино. Бъргър не искала да се отказва от случаите, по които работела като прокурорка. Пак според сведенията в Интернет по същите причини била отказала да стане съдия, а също била отхвърлила баснословни хонорари, предлагани й от частни юридически кантори, и се ползвала с възхищението на своите колеги до такава степен, че те учредили на нейно име стипендия в Харвардския университет, където навремето била следвала. Колкото и да е странно, не открих почти нищо за личния й живот, освен че играела тенис — то се знае, изключително добре. Тренирала три пъти сутрин в седмицата на един от тенискортовете в Ню Йорк и всеки ден тичала за здраве по пет-шест километра. „Примола“ бил любимият й ресторант. Утеших се ако не от друго, то поне от това, че обича италианска кухня.
Днес е сряда привечер и ние с Луси сме излезли да пазаруваме за Коледа. Обикалях каквото обикалях, докато накрая не ми писна — отровена съм от притеснения, ръката в гипсовия пашкул ме сърби, та не се трае, пуши ми се, чак не ме свърта на едно място. Луси е някъде из търговски център „Риджънси“ и търси каквото е набелязала в своя си списък, а аз търся местенце, където да избягам от навалицата. Хиляди хора са чакали до Коледа да останат три дни, за да хукнат да избират хубави стойностни подаръци за хората, на които най-много държат. Гласовете и неспирното движение се сливат в нестихващ грохот, скъсяващ мислите и обичайните ни разговори, а леещата се отвсякъде празнична музика ми лази по нервите, и без това опънати до скъсване. Заставам с лице към огледалната витрина на кожарския магазин „Морски блян“, обърнала гръб на хората, които подобно на неопитни пръсти върху пиано се втурват, спират и пак поемат без радост нанякъде. Притискам силно клетъчния телефон до ухото си и се поддавам на новата си страст. Проверявам гласовата си поща вероятно за десети път днес. Тя се е превърнала в тъничката тайна връзка с предишния ми живот. Това е единственият начин да се прибера у дома.
Имам четири съобщения. Секретарката ми Роуз се е обаждала да провери как съм. Майка ми е оставила дълго-предълго оплакване от живота. От универсален магазин „Ей Ти анд Ти“ са се опитали да се свържат с мен за някаква неуредена сметка, а заместникът ми Джак Филдинг ми съобщава да съм му се обадела на всяка цена. Звънвам му веднага.
— Почти не те чувам — звучи дрезгавият му глас в едното ми ухо, а другото съм запушила с длан.
Чува се как едно от децата му плаче.
— Сега не мога да говоря дълго — обяснявам му.
— Аз също. Бившата ми жена е тук. Радост за света.
— Защо си ме търсил? — питам го.
— Току-що ми се обади някаква прокурорка от Ню Йорк.
Жегната, си налагам да говоря спокойно, едва ли не безразлично, когато го питам как се казва въпросната прокурорка. Джейми Бъргър и преди няколко часа го била потърсила вкъщи. Питала дали ми е асистирал при аутопсиите на Ким Луонг и Даян Брей.
— Виж ти! — възкликвам. — Телефонът ти нали го няма в указателя?