Да ви призная, не ми е никак безразлично. Да ви призная, притеснявам се. Но винаги съм имала навика да оставям на другите вратички, през които те да се измъкват. Не обичам да се чувствам изоставена, камо ли пък от Луси Фаринели, която съм отгледала като родна дъщеря.
Тя се двоуми, накрая отвръща:
— Всъщност съм в центъра на града, в „Джеферсън“.
Опитвам се да проумея какво става. „Джеферсън“ е най-големият хотел в Ричмънд, умът ми не го побира от къде на къде племенницата ми ще отсяда в хотел, при това в най-изискания и скъпия. В очите ми избиват сълзи, мъча се да ги сдържа, кашлям, опитвам се да преглътна болката.
— О! — е единственото, което казвам. — Добре тогава. Сигурно и Джо е с теб в хотела.
— Не, тя е у техните. Виж какво, току-що се нанесох. Запазила съм стая и за теб. Дали все пак да не дойда да те взема?
— Точно сега едва ли е разумно да ходя на хотел. — Все пак Луси е помислила и за мен, иска да сме заедно. Поолеква ми. — Ана ме покани у тях. След всичко случило се е по-добре да й погостувам. Покани и теб. Но ти сигурно вече си се настанила.
— Ана пък откъде е разбрала? — изненадва се Луси. — От новините ли?
Покушението срещу мен бе извършено много късно снощи и вестниците ще пишат за него чак утре сутринта. Аз обаче се досещам, че по радиостанциите и телевизионните канали е имало вихрушка от съобщения. Сега, като се замисля, и аз се учудвам откъде ли е разбрала Ана. Луси обяснява, че засега се налагало да остане в хотела, но по-късно щяла да намине да ме види. Затваряме.
— Само това оставаше медиите да надушат, че си отишла на хотел. Ще наклякат зад всеки храст — отбелязва Марино с чело, прорязано от дълбока бръчка, и ме поглежда като буреносен облак. — Къде е отседнала Луси?
Повтарям каквото ми е казала и вече почти съжалявам, че изобщо съм разговаряла с нея. Само ми докривя още повече. Като в капан, чувствам се като хваната в капан, сякаш са ме спуснали на триста метра под повърхността на морето и сега, откъсната от целия свят, замаяна, гледам света горе, който ми се струва неузнаваем и нереален. Вцепенена съм, нервите ми са опънати до скъсване.
— В „Джеферсън“ ли? — пита Марино. — Без майтап? Тя какво, да не е спечелила от тотото? Не се ли притеснява, че медиите ще надушат къде е? Какво я прихваща, а?
Заемам се отново с багажа. Не ми е до въпросите на Марино. Писнало ми е от въпроси.
— И не е у Джо? — допълва Марино. — Бре! Виж ти! Всъщност винаги съм знаел, че това тяхното ще трае ден до пладне.
Прозява се шумно, разтърква едрото си, брадясало лице и продължава да наблюдава как мятам на стола костюмите и подбирам дрехи като за работа. Не мога да не му призная, че откакто съм се прибрала от болницата, се опитва да не избухва и дори да се държи мило и внимателно. Но и при най-благоприятни обстоятелства приличното поведение му се отдава трудно, а сега обстоятелствата далеч не са от най-благоприятните. Марино е капнал от умора, не е мигнал цяла нощ, напомпал се е с кофеин и долнопробна храна, за капак не му и разрешавам да ми пуши в къщата. Въпрос само на време е той да изгуби самообладание и отново да се върне съм истинската си, просташка устата същност. Наблюдавам метаморфозата и колкото и да е странно, ми олеква. Бих дала всичко за познатите неща, колкото и неприятни да са те. Марино отваря дума за Луси и какво била направила предната вечер, когато ме завари заедно с Жан-Батист Шандон в заснежения двор.
— Не че я виня, задето е посегнала да му пръсне черепа на оня нещастник — съобщава Марино. — Но точно в такива ситуации трябва да покажеш на какво са те учили. Няма значение за кого става въпрос, дали за леля ти или за собственото ти дете. Длъжен си да постъпваш, както са те учили, а Луси не го е направила. Оплескала е всичко.
— Хайде, хайде, и теб сме те виждали да оплескваш всичко — напомням му аз.
— Мен ако питаш, изобщо не е трябвало да я пращат под прикритие в Маями. — Луси всъщност работи в Маями, но сега е тук за празниците, а и по други причини. — Работиш ли дълго с лошите, заприличваш на тях. Луси я сърбят ръцете да убива. Види ли патлак, и й пада перде, докторке.
— Не е честно. — Виждам, че съм сложила прекалено много обувки. — Я кажи какво щеше да направиш ти, ако беше дошъл при мен преди Луси.
Зарязвам багажа и поглеждам изпитателно Марино.
— Ако не друго, щях да поспра, да преценя обстановката и чак тогава да опирам пистолет о слепоочието на онзи тъпанар. Така де! Бил е толкова зле, че дори не е виждал какво прави. Пищял е на умряло заради химикала, дето си му го лиснала в лицето. Вече не е бил въоръжен. Не е могъл да нарани никого. Било си е ясно като бял ден. Било е ясно и че ти също си пострадала. Лично аз щях да повикам линейка, а Луси не се е сетила дори това. Съвсем го е ударила през просото, докторке. Не исках при цялата суматоха да остава в къщата. Затова я разпитахме в участъка, заведохме я на неутрална територия — да се поуспокои.