— И приблизително там ли стояхте, когато лиснахте химикала по нападателя? — пита ме Калоуей.
— Не. Бях зад канапето. При остъклената плъзгаща се врата. Той ме подгони и затова се озовах там — пояснявам аз.
— И веднага след това ли избягахте от къщата?… — интересува се Калоуей и драска нещо в тефтерчето.
— Да, през трапезарията — прекъсвам я аз. — Където беше пистолетът ми. Бях го оставила по-рано вечерта на масата. Признавам си, мястото не е от най-подходящите. — Мислите ми лъкатушат и хвърчат, сякаш завъртени от бърза центрофуга. — Натиснах копчето на алармата и избягах през входната врата. С пистолета — глока де. Но се подхлъзнах на леда и си счупих лакътя. Не успях да махна предпазителя, едната ми ръка бе обездвижена.
Жената си записва и това. Разказът ми е все същият — вече започва да се изтърква. Ако ми се наложи да го повтарям още веднъж, сигурно ще се оплета като пиле в кълчища, а никое ченге по белия свят не ме е виждало объркана.
— Значи не сте стреляли нито веднъж? — поглежда ме полицайката и навлажнява устни.
— Не успях да го насоча.
— И дори не сте се опитвали да стреляте?
— Не знам какво разбирате под „опитвала“. Не успях да го насоча.
— Но сте опитали?
— Ама вие от дума не разбирате ли? Или ви трябва преводач? — избухва Марино. Хвърля на М. А. Калоуей поглед, напомнящ червената точица на лазерен мерник, преди да изхвърчи куршумът. — Предпазителят на пистолета не е бил махнат и тя не е стреляла, сега вече ясно ли ви е? — повтаря той бавно и грубо. — Колко патрона имаш в пълнителя? — пита вече мен. — Осемнайсет ли? Пистолетът е марка „Глок 18“, в пълнителя е имало осемнайсет патрона, а в цевта — един, нали така?
— Не знам — отвръщам аз. — Може и да не са били осемнайсет, точно така, не са осемнайсет. Трудно ще го заредиш с осемнайсет патрона, понеже пружинката не поддава, пружинката на пълнителя де.
— Ясно, ясно. Помниш ли кога за последен път си стреляла с пистолета? — пита ме след това Марино.
— Когато съм била на стрелбището. Най-малко преди няколко месеца.
— А след като се върнеш от стрелбището, задължително смазваш пистолета, нали, докторке?
Това не е въпрос, а констатация. Марино ми знае навиците.
— Да.
Стоя насред стаята и мигам ли, мигам. Цепи ме глава, от светлината очите ми смъдят.
— Видяхте ли пистолета, Калоуей? В смисъл, огледахте ли го? — продължава Марино и отново се вторачва в нея с очи като лазерен мерник. — Защо тогава го правите на въпрос? — маха той с ръка, сякаш пъди досадна муха. — Кажете какво открихте.
Жената се двоуми. Усещам, че не й се иска да огласява пред мен каквито и да било сведения. Въпросът на Марино е увиснал като облак, от който — аха, и ще завали. От полите избирам две — тъмносиня и сива, и ги мятам на облегалката на стола.
— Пълнителят е с четиринайсет патрона — обяснява Калоуей по военному стегнато, като робот. — В цевта нямаше патрон. Предпазителят не беше махнат. Оръжието изглежда чисто.
— Бре, бре, бре! В цевта нямало патрони и тя не била стреляла. И се спуснала нощта, непрогледна и бурна, и трима индианци насядали около огъня. Докога ще тъпчем на едно място? Няма ли, да го вземат мътните, да се придвижим поне мъничко напред?
Марино е плувнал в пот, разгорещил се е и аз долавям все по-силно телесната му миризма.
— Вижте, нямам какво да добавя — казвам аз — още малко, и ще се разплача.
Втриса ме, студено ми е, отново усещам с обонянието си ужасната миризма на Шандон.
— А защо сте държали в къщата си стъкленицата? Какво точно е имало в нея? Оная течност, с която работите в моргата, нали? — пита Калоуей и застава така, че да не е в полезрението на Марино.
— Формалин. Десетпроцентов разтвор на формалдехида, наричан формалин — отвръщам аз. — Точно така, използваме го в моргата, съхраняваме в него тъканите. Части от органи. В този случай — кожа.
Лиснала съм разяждащ химикал в очите на друг човек. Осакатила съм го. Вероятно съм го оставила слепец за цял живот. Представям си как лежи, завързан за леглото в затворническото отделение на деветия етаж в Медицинския колеж на Вирджиния. Разминала съм се на косъм със смъртта, успяла съм да си спася живота, а не се радвам. Чувствам се съсипана.
— Значи сте държали в къщата си човешка плът. Кожа. Татуировка. От трупа в пристанището, на който така и не установихме самоличността. Дето беше в товарния контейнер? — Гласът на Калоуей, звукът на химикалката, отгръщаните страници ми напомнят за репортерите. — Не искам да ви притеснявам излишно, но защо все пак сте държали такова нещо в къщата си?