— Много те моля, Марино. Не можеш ли просто да застанеш отпред и да отпращаш хората, докато си приготвя багажа? Иди при автомобила ми и извади от багажника служебното куфарче. В случай че ме повикат по спешност… Ще ми трябва. Ключът е в чекмеджето на масата в кухнята, горното вдясно, където държа всички ключове. Моля те. Между другото, ми трябва и колата. Всъщност май е по-добре да ида с колата, не вади куфарчето — добавям, все по-объркана.
Той се двоуми.
— Не можеш да вземеш колата.
— Я не се занасяй! — подвиквам ядно. — Остава само да ми кажеш, че ще правят оглед и на автомобила. Та това е безумие!
— Виж какво! Снощи алармата се е включила първия път, защото някой се е опитал да проникне с взлом в гаража ти.
— И таз добра, някой! — тросвам се, а мигрената ме пронизва като с остър нож в слепоочията и замъглява зрението ми. — Знаем кой точно се е опитал да проникне в гаража ми. Разбил е вратата, понеже е искал алармата да се включи. Искал е да дойде полиция. Затова и не ми се стори странно, че малко по-късно на вратата е цъфнал полицай — да провери кой се опитва да проникне в къщата ми.
Всъщност се беше върнал Жан-Батист Шандон. Представи се за полицай. И досега не мога да повярвам, че съм се хванала на евтиния му номер.
— Още не разполагаме с всички отговори — отвръща Марино.
— Защо все ми се струва, че не ми вярваш?
— Я върви у Ана и се наспи.
— Изобщо не е докосвал колата ми — настоявам аз. — Не е влизал в гаража. Само някой да е посмял да ми пипа автомобила. Искам да си го взема още тази вечер. Остави служебния куфар в багажника.
— Няма да го вземеш тази вечер.
Марино излиза и затръшва вратата след себе си. Пие ми се, та две не виждам, искам да угася с нещо електричеството, пронизало централната ми нервна система. Но какво да правя? Само това остава да ида в хола и да кажа на ченгетата да ми се разкарат от главата, докато си налея едно уиски. Знам, че от алкохола главата ще ме заболи още повече, но и това не ме разколебава. Чувствам се толкова зле в собствената си кожа, че точно сега нехая какво е добро за мен и какво ще ми навреди. В банята бърникам из чекмеджетата, на пода падат няколко червила. Започват да се търкалят между тоалетната чиния и ваната. Навеждам се да ги вдигна, опипвам пода с дясната ръка: трудно ми е, понеже съм левичарка. След като се изправям, се замислям кои от парфюмите, старателно подредени върху поличката, да взема. Накрая хващам предпазливо златистото метално флаконче на „Ермес 24 Фобур“. Хладно е. Доближавам пулверизатора до носа си — от наситената женствена миризма, която Бентън Уесли обичаше толкова много, очите ми се напълват със сълзи, а сърцето ми се разтуптява така, че още малко, и съвсем ще излезе от строя. Не съм си слагала от парфюма повече от година, откакто убиха Бентън. Сега убиха и мен, казвам му разтреперана наум. И още съм тук, Бентън, още съм тук. Ти работеше във ФБР, съставяше психологически портрети на чудовища, тълкуваше и предсказваше поведението им. Сигурно щеше да предскажеш и това, нали? Щеше да го предскажеш и да го предотвратиш. Защо не беше тук, Бентън? Всичко щеше да е наред, ако беше с мен.
Чувам като в просъница, че на вратата се чука.
— Един момент — провиквам се, след като се прокашлям и бърша сълзите в очите си.
Наплисквам си лицето със студена вода и пъхам флакончето „Ермес“ в сака. Отивам при вратата и очаквам да видя Марино. Вместо него при мен влиза Джей Тали в бойната униформа на Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие и с еднодневна брада, от която смуглата му хубост е някак зловеща. Това е един от най-красивите мъже, които някога съм виждала, тялото му е като изваяно, а от порите му като мускус струи чувственост.
— Просто исках да видя как си, преди да излезеш — впива той пламнали очи в мен и те сякаш ме опипват и проучват точно както ръцете и устните му преди четири дни във Франция.
— Какво да ти кажа? — Пускам го в стаята и изведнъж се сещам в какъв вид съм. Не искам Джей да ме вижда такава размъкната. — Принудена съм да напусна собствения си дом. Наближава Коледа. Ръката ме боли. Главата също. Инак съм добре.