Държах чадър — единственото, което не мога да си спомня, колкото ида се насилвам, е кога съм го сграбчил. Вероятно е било, докато Хъмболд бе като парализиран от откритието, че устата му се е разширила с трийсетина сантиметра, но наистина не си го спомням. Помня как човекът, който приличаше на Джордж Хамилтън, хукна към вратата, зная, че се казваше Трой, защото така го нарече приятелката му, но не си спомням кога съм грабнал чадъра, който малко по-рано купих от магазина за пътнически принадлежности. Така или иначе го държах (етикетчето с цената още стърчеше от юмрука ми), а когато оберкелнерът се приведе, като че ли се покланяше, и замахна с ножа към мен с очевидното намерение да го забие в гърлото ми, стоварих чадъра върху китката му като едновремешен учител, цапардосващ с бастуна си някой непослушен питомец.
Човекът с черно изохка, а острието се заби в покривката, подгизнала от кръв, вместо в гърлото ми. Обаче безумецът бързи го измъкна, за да продължи убийствената си атака. Опитах ли се отново да го ударя по ръката, в която стискаше оръжието, положително нямаше да го улуча, но аз смених тактиката. Замахнах към лицето му и му нанесох силен удар — доколкото е силен ударът с чадър — в слепоочието му. В този момент чадърът се отвори като визуален апогей на глупава клоунада.
Само че на мен не ми беше до смях.
Разтвореният чадър ме скри от безумеца, който залитна и отстъпи назад, притискайки със свободната си ръка удареното място; на мен обаче не ми се нравеше, че не го виждам. Всъщност ме ужасяваше… доколкото бе възможно нещо да ме ужаси още повече.
Сграбчих Даян за китката и я накарах да се изправи. Тя се подчини, пристъпи към мен, олюля се на високите си токчета и падна в прегръдките ми. Усетих допира на гърдите й и топлата, лепкава течност, просмукала се в роклята й.
— Иииииии! Скапаняк такъв! — изкрещя оберкелнерът… а може би ме нарече „маниак“. Зная, че може би няма значение, но много често ме се струва, че е тъкмо обратното. Късно нощем маловажните въпроси ме терзаят като най-значимите. — Скапан мръсник! Всички радиа! Шшшт-мълчи! Майната на братовчеда Брус! Майната ти и на ТЕБ!
Тръгна към нас (сега пространството зад него беше празно и напомняше на бар във филм за Дивия запад, в който е имало пиянско сбиване). Като понечи да заобиколи масата, неволно я блъсна и отворения ме чадър, който още се мъдреше отгоре, падна пред него. Той гневно го изрита встрани, междувременно помогнах на Даян да се изправи и я задърпах към другия край на помещението. Знаех, че вратата към улицата е прекалено далеч, пък и дори да стигнем до нея, още ще е заприщена от хора, крещящи от ужас. Ако безумецът се интересуваше от мен — или от двама ни с Даян — като нищо ще ни настигне и ще ни заколи като пилци.
— Бъзльовци! Бъзльавци!… Иииииии!… Свършено е с кучето ти, а? Свършено е с кучето ти, дето не млъква!
— Накарай го да млъкне — изпищя Даян. — Господи, ще убие и двама ни!
— Ще ви загробя, мерзавци! — Той неумолимо приближаваше. Чадърът със сигурност не го беше задържал за дълго. — Ще ви загробя и вас, и всичките ви уличници!
Видях три врати, двете бяха една срещу друга в малка ниша, където имаше и телефонен автомат. Мъжка и дамска тоалетна. Не, не ми вършеха работа. Не ставаха, дори вътре да имаше отделни кабини със заключващи се врати. Безумец като нашия преследвач с лекота щеше да изкърти която и да било ключалка, а ние щяхме да се окажем в капан.
Повлякох Даян към третата врата, след миг попаднахме в свят на чисти зелени плочки, силна флуоресцентна светлина, блестящ никел и апетитно ухаеща пара. Най-силно се усещаше миризмата на сьомга. Хъмболд така и не успя да разпита за специалитетите на заведението. Едва не се сблъсках със сервитьор, който балансираше на дланта си препълнен поднос — човекът се блещеше срещу мен, зяпнал бе от изумление. Приличаше на Гимпъл Глупака в романа на Сингър.
— Какво… — каза, но аз го блъснах встрани. Подносът се преобърна, чинии и чаши се разбиха в стената.
— Хей! — извика някакъв човек. Беше истински исполин, носеше бяла престилка и бяла шапка на главен готвач, която напомняше на облак. На шията му беше завързана червена кърпа, той стискаше черпак, от който капеше кафеникав сос. — Хей, не може да нахлуваш така!
— Трябва да се измъкнем от тук! — изкрещях. — Този е откачен. Той е…