Внезапно ми хрумна как да го накарам да разбере без обяснения; за миг притиснах длан до окървавената рокля на Даян, усещайки отдолу заоблената й гръд. За последен миг в живота си я докоснах интимно, ала не помня дали ми стана приятно. Показах на главния готвач дланта си, изцапана с кръвта на Хъмболд.
— Мили Боже! — промълви той. — Водя вас отзад.
В този момент вратата, през която влязохме, се отвори с трясък и в кухнята влетя оберкелнерът — въртеше очи, косата му стърчеше като бодлите на таралеж, свил се на кълбо. Огледа се, видя сервитьора, извърна поглед, зърна ме и хукна към мен.
Отново панически побягнах, като дърпах Даян; пътьом неволно се блъснахме в исполина — главен готвач, чийто корем беше мек като възглавница. Роклята на Даян остави червен отпечатък върху престилката му. Осъзнах, че вместо да ни последва, той се е обърнал към оберкелнера — исках да го предупредя, да му кажа, че няма да постигне нищо, че това е най-глупавата идея на света и вероятно ще бъде последната идея в живота му, ала нямаше време.
— Хей! — викна той. — Хей, Ги, какви ги вършиш? — произнесе името на оберкелнера като французите, например като Ги дьо Мопасан, после замлъкна. Разнесе се приглушен звук като от ножа, забиващ се в черепа на Хъмболд; готвачът изкрещя така, сякаш гърлото му беше пълно с вода. Викът му беше последван от тупване, което и до днес ме преследва в сънищата ми. Не зная какво беше и не искам да узная.
Дръпнах Даян в тесния проход между две готварски печки, които излъчваха убийствена топлина. В дъното на помещението имаше врата, заключена с две големи стоманени резета. Чух как Ги, оберкелнерът от ада, тича след нас, като продължава да бърбори.
Изпитвах неудържимо желание да изтичам до вратата, да издърпам резетата и двамата с Даян да се втурнем навън, преди безумецът да се приближи достатъчно, че да ни нападне с ножа, но едно гласче — принадлежащо на човека, който искаше да оцелее — ме посъветва да не го правя. Тласнах Даян към вратата, изправих се пред нея да я защитя — поза, която мъжете са заемали още по времето на ледниковата епоха — и се изправих срещу нападателя.
Той се зададе тичешком по тесния проход между печките, държеше ножа високо, готов да нанесе смъртоносен удар. Устните му бяха разтегнати в страховита гримаса, почернелите му, разядени зъби стърчаха навън. Знаех, че не мога да разчитам на помощ от Гимпъл Глупака, който се беше сгушил до вратата, водеща към ресторанта. Пъхнал беше пръсти в устата си, което му придаваше още по-голяма прилика с идиота на селото.
— Не ме бръснеше за нищо! — изкрещя Ги, а гласът му беше като на Йода от „Междузвездни войни“. — Проклетото ти куче!… И музиката, дето я пускаш толкова високо… Толкова е неблагозвучна!… Иииииии!… Идвало ли ти е на ума…
На предния котлон на една печка вреше голяма тенджера. Блъснах я към преследвача. Едва един час след като кошмарът свърши, видях колко жестоко съм изгорил ръката си от нагорещената тенджера; с грамадни мехури беше покрита не само дланта ми, но и трите ми пръста в средата. Тенджерата се плъзна по котлона, преобърна се и върху Ги се изля смес от царевица, ориз и най-малко шест литра вряща вода.
Той нададе вик, олюля се, отстъпи назад и опря свободната си ръка на другата печка, като едва не докосна синкаво-жълтия пламък под тиган с гъби, които вече се бяха овъглили. Отново изпищя, този път в толкова висок регистър, че едва не спука тъпанчетата ми, и се втренчи в дланта си, сякаш не вярваше, че е неговата.
Погледнах вдясно и видях до вратата ниша с почистващи препарати, подредени на полица, метла с дълга дръжка, на която като шапка беше нахлупена лопатката, и бърсалка за под, поставена в метална кофа на колелца, снабдена с приспособление за изстискване.
Когато Ги се спусна към мен — в ръката, която не беше почервеняла и подута като вътрешна гума, стискаше нож — грабнах бърсалката и с помощта й избутах кофата пред мен, после я тласнах към нападателя. Ги се наклони назад, но не помръдна от мястото си. Устните му потрепваха в странна полуусмивка. Приличаше на куче, което временно е забравило да се зъби. Вдигна ножа пред себе си и няколко пъти го размаха, описвайки във въздуха загадъчни фигури. Светлината на флуоресцентните лампи на тавана се отразяваше от острието… по-точно от повърхността, която не беше покрита със засъхнала кръв. Изглежда, безумецът не изпитваше болка нито в изгорената си ръка, нито в краката, въпреки че ги беше заляла вряла вода и по черния му панталон бяха полепнали зърна ориз.
— Проклетник такъв! — процеди, докато размахваше ножа. Приличаше на кръстоносец, който се подготвяше да влезе в битка. Разбира се, ако можете да си представите кръстоносец в смокинг, украсен с разварени оризови зърна. — Ще ви убия ката проклетото ти лаещо куче!