Обърнах се, блъснах встрани Даян и отместих резетата. Отворих вратата, слънчевата светлина ме удари като тежък чук. А уханието на въздуха… Не си спомням въздухът да е бил толкова уханен дори когато бях малък и бе първият ден от лятната ваканция.
Сграбчих Даян за ръката и я изведох на тясната алея, от двете страни на която бяха строени контейнери за смет. В далечния край на този тесен каменен процеп като видение от рая беше Петдесет и трета улица, по която се движеха колони от коли, без шофьорите да подозират за драмата, разиграваща се наблизо. Обърнах се и погледнах през отворената врата на кухнята. Ги лежеше по гръб, овъглените гъби обграждаха главата му като екзистенциална диадема. Лицето му беше огненочервено и покрито с грамадни мехури. Едното му око беше отворено, но невиждащо се взираше във флуоресцентните лампи на тавана. Освен него в кухнята нямаше никого. На пода червенееше локва кръв, на вратата на грамадния хладилник се виждаха кървави отпечатъци от пръсти, но главният готвач и Гимпъл глупака ги нямаше.
Затръшнах вратата и промърморих на Даян:
— Тръгвай.
Тя не помръдна, само се втренчи в мен.
Леко я побутнах по рамото:
— Тръгвай.
Даян вдигна ръка като пътен полицай, поклати глава, сетне размаха пръст:
— Не смей да ме докосваш!
— Брей, много си важна. Какво ще направиш, ако не те послушам? Ще насъскаш срещу мен твоя адвокат ли? Мисля, че той гушна букета, скъпа.
— Не бъди толкова високомерен! Да не си посмял! И не ме докосвай, Стивън, предупреждавам те!
Вратата на кухнята с трясък се отвори. Машинално отново я затръшнах. Миг след това чух сподавен вик — не знаех дали е от гняв или от болка, пък и не ме беше грижа. Облегнах се на дървената плоскост и се поразкрачих, за да имам по-стабилна опора.
— Искаш ли да останем тук и да поспорим? — попитах. — Мисля, че нашия приятел е жив и твърдо е решен да ни очисти.
Ги пак блъсна вратата. Подскочих заедно с нея и тя за миг се открехна, но успях да я затворя. Зачаках безумецът да поднови опитите си, обаче не се случи нищо.
Даян се втренчи в мен — погледът й беше едновременно гневен и неуверен — после бавно тръгна по алеята; вървеше с наведена глава, косата й беше провиснала от двете страни на шията й. Едва когато измина около две трети от разстоянието до улицата, се отдръпнах от вратата, но продължих да я наблюдавам. Никой не се появи, ала за всеки случай я затиснах с един контейнер и хукнах след Даян.
Когато се озовах на изхода на алеята, тя вече не беше там. Погледнах вдясно към Медисън Авеню, но не я видях. Обърнах глава и я зърнах бавно да прекосява по диагонал Петдесет и трета улица — продължаваше да върви с наведена глава, косата й все така закриваше лицето й като завеса. Никой не й обръщаше внимание; хората пред ресторант „Готам“ зяпаха през витрините както посетителите зяпат акулите в аквариума, когато им хвърлят храна. Чуваше се воят на много приближаващи се сирени.
Прекосих улицата, понечих да хвана Даян за рамото, но се отказах. Задоволих се само да я повикам.
Тя се обърна, очите й бяха потъмнели от ужаса и от шока. Роклята й отпред беше заприличала на отвратителна тъмночервена престилка. От Даян се разнасяше вонята на кръв и изразходван адреналин.
— Остави ме на мира — процеди тя. — Не искам да те виждам, Стивън.
— Поведението ти беше непростимо — заявих. — Заради теб едва не загинах. И двамата щяхме да загинем. Защо, Даян?
— От четиринайсет месеца насам ми се иска да те изритам отзад. Не можем да избираме времето, по което мечтите ни ще се сбъднат, на…
Зашлевих я през лицето. Направих го машинално, без да се замислям, но се заклевам, че много рядко през живота си съм изпитвал подобно удоволствие. Разбира се, срамувам се от това, но така или иначе разкрих пред вас душата си и не си струва да ви лъжа, въпреки че спокойно можех да го премълча.
Главата на Даян се отметна назад. Тя се облещи от болка и от изненада, а само след миг на мястото на изплашената, травматизирана жена застана разярена тигрица.