— Гадняр! — възкликна и притисна страната си с длан, очите й се наляха със сълзи. — Гадняр такъв!
— Спасих живота ти — промърморих. — Даваш ли си сметка за този факт? Разбираш ли какво говоря? Спасих скапания ти живот!
— Мръсник — прошепна Даян. — Проклет, самодоволен, дребнав, властен мръсник. Мразя те!
— Изобщо чу ли какво казах? Ако не беше самодоволният, дребнав и властен мръсник, сега щеше да бъдеш мъртва.
— Ако не беше ти, изобщо нямаше да бъда в ресторанта — заяви тя. В този момент първите три полицейски коли довтасаха по Петдесет и трета улица и спряха пред „Готам“. От тях като клоуни по време на цирков номер се заизсипваха полицаи. — Докоснеш ли ме отново, ще ти издера очите, Стив. Не се приближавай до мен.
Насилих се да пъхна ръце под мишниците си, защото искаха да я убия. Искаха да я стиснат за шията и да я удушат.
Тя направи шест-седем стъпки, после се обърна към мен. Усмихваше се. Усмивката й беше ужасяваща, много по-страшна от всяко изражение на Ги Демона.
— Имах любовници — заяви, продължавайки да се усмихва. Разбира се, лъжеше. На лицето й беше изписано, че лъже, въпреки това думите й дълбоко ме нараниха. Съжаляваше, че не се е случило, това също беше изписано на лицето й. — Бях с трима през последната година. Не те биваше в леглото, затова потърсих истински мъже.
Обърна се и отново тръгна по улицата; крачеше бавно като жена на шейсет и пет, не на двайсет и пет години. Проследих я с поглед. Миг преди да завие зад ъгъла, отново извиках. Не можех да го преглътна, беше заседнало в гърлото ми като пилешка кост.
— Спасих живота ти! Тъпият ти живот!
На ъгъла Даян спря и пак се обърна. Устните й все така бяха разтегнати в ужасната усмивка.
— Не — каза. — Грешиш.
После се скри зад ъгъла. Оттогава не съм я виждал, макар че вероятно и това ще се случи. „Ще я видя в съда“, както се казва.
Влязох в някакъв супермаркет на следващата пресечка и си купих пакет „Марлборо“. Като се върнах на ъгъла на Медисън Авеню и Петдесет и трета улица, районът около „Готам“ вече беше отцепен със сините бариери, които от полицията използват за ограждане на местопрестъпления и за задържане на зрителите по време на паради. Въпреки това виждах ресторанта. Виждах го прекрасно. Седнах на тротоара, запалих цигара и загледах сцената, разиграваща се пред очите ми. Пристигнаха половин дузина линейки, чието появяване също беше предшествано от пронизителен вой на сирени. На първата натовариха главния готвач — беше в безсъзнание, но по всичко личеше, че още е жив. Появяването му пред неговите почитатели, струпани на Петдесет и трета улица, бе последвано от чувал върху носилка, съдържащ тленните останки на Хъмболд. Накрая изнесоха Ги, който беше привързан към носилката и трескаво се озърташе, докато го качваха в линейката. Стори ми се, че за миг погледите ни се срещнаха, но може да е било само плод на въображението ми.
След като и третата линейка потегли, преминавайки през пролука в бариерите, отдръпнати от двама униформени полицаи, хвърлих на тротоара недопушената цигара. Реших, че не съм се спасил от ножа на обезумелия маниак, за да започна отново да се самоубивам с пушене.
Проследих с поглед отдалечаващата се линейка и се помъчих да си представя човека в нея, обитаващ един от кварталите, в които живеят всички оберкелнери — Куинс или Бруклин, може би дори Рай или Мамаронек. Помъчих се да си представя как е обзаведена всекидневната му, какви картини висят на стените. Не можах, но установих, че сравнително лесно си представям каква е спалнята му… макар да не разбирам дали споделя леглото си с жена. Виждах го как късно след полунощ лежи буден, без да помръдне, и се взира в тавана, докато луната се очертава на фона на небесната твърд като притвореното око на труп; представях си го как лежи и слуша непрекъснатия монотонен лай на кучето на съседа, докато звукът се превърне в сребърен гвоздей, забит в мозъка му. Представях си го как лежи близо до гардероб, пълен със смокинги, поставени в найлонови пликове от ателието за химическо чистене. Виждах ги как висят вътре като екзекутирани престъпници. Питах се дали е женен. И ако е женен, дали е убил съпругата си, преди да дойде на работа. Спомних си петънцето от кръв върху бялата му риза и реших, че предположението ми е твърде правдоподобно. Размишлявах и за кучето на съседа, което лае по цяла нощ. Също и за семейството на съседа.
Но най-много мислех за Ги, който също като мен е будувал нощ след нощ, вслушвал се е в лаенето на кучето на съседите, както аз слушах сирените и ръмженето на камионите, пътуващи към центъра на града. Мислех си как е лежал и се е взирал в сенките, очертани на тавана от лунните лъчи. Мислех си как ужасяващия вик „Иииииии!“ се надига в съзнанието му като газ в затворено помещение.