Макар че в продължение на двайсет години изпушвах по двайсет-четирийсет цигари дневно, не си спомням внезапно да съм решил да ги откажа, вътрешният ми глас не ми подсказа, че решението да престанеш да пушиш тъкмо когато съпругата ти те е напуснала, не е от най-удачните. Без да мисля, грабнах целия стек, половината стек, два-три отворени пакета, които намерих на различни места в апартамента, и ги изхвърлих в мрака. После затворих прозореца (и през ум не ми мина да изхвърля потребителя вместо продукта), проснах се на леглото и затворих очи. Преди да се унеса, ми хрумна, че утрешният ден вероятно ще бъде от най-ужасните в живота ми. И още, че вероятно утре до обед отново ще съм пропушил. За първото се оказах прав, но за второто сгреших.
Следващите десет дни, през които организмът ми копнееше за обичайната доза никотин, се оказаха тежки и често неприятни, но не ужасяващи, както се опасявах. Въпреки че десетки… не стотици пъти се изкушавах да запаля цигара, успях да се въздържа. В определени моменти ми се струваше, че ще се побъркам; когато на улицата се разминавах с минувачи, които пушат, ми идваше да изкрещя: „Дай си ми цигарата, гад, моя си и!“, но не го направих.
Най-тежко ми беше нощем. Мислех (всъщност не съм сигурен — откакто Даян ме напусна, съзнанието ми е замъглено), че ще спя по-добре, когато се откажа от вредния навик, обаче предположението ми не се оправда. Будувах до три през нощта, взирах се в тавана, чувах воя на сирени и ръмженето на камиони, отправили се към центъра на града. В тези мигове си мислех за денонощния супермаркет на корейците, намиращ се срещу моята сграда. Представях си залата, осветена от флуоресцентни лампи, които са толкова ярки, че имаш усещането за окултно преживяване, и как светлината пада на тротоара между двете витрини, на които след около час двама млади корейци с бели хартиени шапки ще започнат да подреждат плодове. Представях си и по-възрастния човек зад щанда — също кореец, също с хартиена шапка, и претъпканите с цигари рафтове зад него, големи като каменните плочи, които Чарлтън Хестън донася от планината Синай във филма „Десетте божи заповеди“. Представях си как ставам, обличам се, прекосявам улицата, купувам си пакет (а може би цял стек) „Марлборо“, сядам до прозореца и паля цигарите една от друга, докато на изток небето просветлее и слънцето се покаже. Не се поддадох на изкушението, обаче почти винаги призори заспивах, като изреждах марки цигари, вместо да броя овце — „Уинстън“… „Уинстън“ 100 милиметра… „Върджиния Слимс“… „Дорал“… „Мерит“… „Мерит“ 100 милиметра… „Камел“… „Камел“ с филтър… „Камел Лайтс“…
След време, когато започнах да виждам по-ясно събитията от последните три-четири месеца на брака ми с Даян, постепенно проумях, че решението ми да зарежа цигарите не е било спонтанно, както отначало ми се стори, нито пък съм го взел в най-неподходящия момент. Не съм гений, нито храбрец, но постъпката ми бе на човек, притежаващ тези качества. И не е никак чудно — понякога надминаваме себе си. Във всеки случай ми даде тема, върху която да съсредоточа мислите си през дните, след като Даян ме напусна; даде ми възможност да изразя мъката си с думи, които иначе нямаше да намеря.
Понякога се питам дали фактът, че се отказах от пушенето, не е оказал влияние на случилото се в ресторант „Готам“ — мисля, че има известна доза истина в предположението ми. Ала кой може да предвиди подобно нещо? Човек не е в състояние да предскаже изхода от действията си, пък и малцина се опитват да го сторят; мнозинството хора постъпват по определен начин, за да удължат мига на удоволствието или да прогонят скръбта. Дори когато действаме, подтиквани от най-благородни подбуди, последната брънка от веригата често е обагрена с нечия кръв.
Хъмболд отново ми телефонира две седмици, след като бомбардирах с цигари Осемдесет и трета улица, и този път се обръщаше към мен с „господин Дейвис“. Благодари ми за копията от различните документи, които съм му предал чрез господин Ринг, и добави, че е настъпил моментът „четиримата да обядваме заедно“. Четиримата означаваше, че ще присъства и Даян. Не бях я виждал от деня, в който ме напусна… всъщност и тогава не я видях, защото спеше, пъхнала глава под възглавницата. През изминалите седмици дори не бях разговарял с нея. Сърцето ми лудо затуптя, усетих как се ускори пулсът в китката на ръката, стискаща телефонната слушалка.