Допустимо ли е при това положение да се твърди, че романът на господин Камю представлява цялост? Всички фрази в неговата книга са равностойни, както са равностойни всички преживявания на абсурдния човек; всяка от тях има собствена тежест и отхвърля останалите в нищото — но (освен в редките случаи, когато авторът изневерява на принципа си и създава поезия) и никоя не се откроява на фона на другите. Дори диалозите са вместени в разказа — а именно диалогът е моментът на обяснението и осмислянето; да му се отреди привилегировано място, би означавало да се приеме, че смисълът съществува. Господин Камю сбива, съкращава и обобщава диалозите, често дори ги предава чрез непряка реч, отнема им всякакви типографски преимущества, така че произнесените фрази не се отличават от останалите, за миг се открояват и веднага замират — като горещ полъх, като звук, като мирис. Ето защо, зачитайки се в началото на книгата, у нас се създава впечатление не за роман, а по-скоро за монотонна мелопея, за носово арабско песнопение. Струва ни се, че текстът наподобява онези мимолетни мелодийки, които ненадейно секват и отшумяват. Но постепенно творбата от само себе си се подрежда пред очите на читателя, разкрива стегнатата вътрешна структура, която я крепи. Няма нито една излишна подробност, нито една, която впоследствие да не излиза отново наяве, за да бъде включена в дебатите. И след като затворим книгата, проумяваме, че тя не би могла да има друго начало, нито пък друг край — в този свят, представен ни като абсурден и старателно прочистен от причинността, и най-дребната случка има тежест: всяка без изключение допринася да води героя към престъплението и екзекуцията. „Чужденецът“ е по-класически издържано произведение, създадено относно абсурда и в противовес на абсурда. Дали това отговаря напълно на авторовите намерения? Не знам — тук излагам мнение на читател.
А как да категоризираме тази тъй сбита, пестелива и точна творба, тъй ясно композирана под привидната безредност, тъй „човешка“, тъй разбираема щом открием ключа? Не бихме могли да я наречем разказ — разказът обяснява и координира; обрисувайки, той подменя хронологическия развой с причинността. Господин Камю определя книгата си като роман. Романът обаче предполага непрекъснатост на действието, разгръщане, свидетелства за необратимостта на времето. С известно колебание бих назовал така въпросната последователност от инертни настоящета, под която Прозират в дълбочина сложни и умело редувани пластове като при многоетажна торта. А може би, по подобие на „Задиг“ и „Кандид“, това е творба на автор-моралист, с дискретно зрънце на сатира и иронични портрети — например на сутеньора, на съдия-следователя, на прокурора… — и която въпреки влиянията на немските екзистенциалисти и американските романисти, всъщност остава твърде сходна с философските новели на Волтер.