Тя тъкмо стигна до вратата, когато си спомних нещо.
— Айрис!
— Да?
Отворих чекмеджето на бюрото, в което бях натъпкала обемистата си чанта с марката на „Майкъл Корс“, и извадих от нея пакет, увит в свит на топка вестник.
— Изработих я за теб през уикенда. Помниш ли, че поиска да ти направя нещо от глина?
Айрис застана пред бюрото ми, а аз разопаковах вазата. Понеже бях позагубила тренинг на грънчарското колело, ми бяха нужни десетина опита, докато докарам правилната форма. В крайна сметка обаче, се получи по-добре, отколкото очаквах. Прекарах цял уикенд в ателие „Писаното гърне“, където глазирах и оцветявах вазата, но оставаше да се лакира и пъхне отново в пещта.
— Не е завършена. Трябва да се доизпече, но исках да я видиш и да знаеш, че съм я направила специално за теб.
Айрис взе вазата от ръката ми. Бях я изрисувала с ярколилави ириси. Макар да ми харесваше как се е получила, внезапно ме обзе несигурност. Най-вече заради скъпите произведения на изкуството, които красяха целия офис.
— Великолепна е. Вярно ли я направи сама?
— Да. Правила съм и по-сполучливи. Позабравила съм малко техниките.
Тя вдигна поглед към мен.
— Тогава изгарям от нетърпение да видя най-добрата ти работа, Шарлът. Поразителна е. Какви детайли само. Това не е просто глинен съд, а изкуство.
— Благодаря ти. Както казах, все още не е готова. Но исках да ти покажа, че съм спазила обещанието си.
— Това значи много за мен — отвърна Айрис и ми подаде вазата. — Интуицията ми никога не ме подвежда. Сигурна съм, че имаш светло бъдеще пред себе си.
Когато отново останах сама в офиса си, се почувствах на седмото небе от щастие. Попълних и останалите формуляри от Лиз, след което реших да взема салфетки и да обвия вазата в тях, преди да я опаковам във вестника. Тъй като все още не беше лакирана, на дъното й бе останал отпечатък от мастило. Не исках да рискувам да се изцапа още повече. Затова взех вазата със себе си, възнамерявайки най-напред да се опитам да я почистя.
Излязох от офиса и поех наляво, но бързо осъзнах, че кухнята е в другата посока. Обърнах се и тръгнах натам. Само че не гледах къде вървя и още на втората крачка се сблъсках с някого.
Някак успях да не изтърва произведението, върху което се бях трудила цял уикенд, но направих грешката да погледна човека пред себе си. Вазата се изплъзна от ръцете ми, а аз се строполих по задник на пода.
Какво по…
Мъжът се надвеси отгоре ми.
— Добре ли сте?
Запримигах на парцали, невярваща на очите си.
Изглеждаше толкова различен, когато не е намръщен, че се зачудих дали пък не съм се объркала. Точно тогава и той осъзна коя съм. Дяволита усмивка се плъзна по красивото му лице.
Не ми се беше привидяло. Мъжът, който за втори път секна дъха ми… определено беше самият Рийд Истууд.
Шеста глава
Рийд
Не си въобразявах. Наистина беше тя.
На работното ми място.
Платиненорусата коса.
Леденосините очи.
Скандинавската кукла Барби от онзи ден — Шарлът Дарлинг — ме гледаше така, сякаш е видяла призрак. Подадох й ръка да се изправи.
Щом толкова я плаша, защо продължава да ме преследва?
Думите изпревариха мислите ми.
— Каква постановка си спретнала този път, госпожице Дарлинг? Какво търсиш тук?
— Аз… ъм… — Тя разтърси глава, сякаш да се опомни, и сложи длан на гърдите си. — Рийд… Истууд. Въпросът е ти какво търсиш тук?
Какви игрички играе?
— Питаш ме какво търся в собствената си компания? Кой те пусна в офисите ми?
Леко изчервена, тя сведе поглед и дръпна надолу полата си.
— Работя тук.
Какво?
Кръвта ми кипна.
Бях я допуснал на огледа на онзи апартамент с единствената цел да я злепоставя, но впоследствие съжалих за грубото си държание. Угризенията на съвестта ми обаче бързо се изпариха.
— Знаеш ли, всъщност ми стана жал за теб, когато избяга от Милениум Тауър. Но да цъфнеш тук, това вече е прекалено. Как те пусна охраната?
Думичката „охрана“ задейства нещо в нея. Жената, която допреди секунда трепереше от ужас, изпъна тялото си и впи поглед в мен. Трябваше да се досетя, че ще превърти, щом спомена охраната.
— Престани да ме заплашваш с охраната. Казах ти, че работя тук. Глух ли си? — изкрещя в лицето ми Шарлът.
Сладкият мирис на дъха й ме разконцентрира за момент. Захаросани понички? Тутакси се опомних, когато тя замижа и пръстите й се задвижиха с бясна скорост… сякаш по невидима клавиатура. Шарлът точно това и правеше — пишеше нещо във въздуха.