— Не е знаела какво върши, когато е попълнила онова заявление. Била е под въздействието на алкохола. Всички сме имали такива вечери. В това число и аз. Онова, което ми сподели, си остава между нас, но мога да те уверя, че постъпката й е напълно оправдана. В нея видях себе си на младини. Мисля, че притежава несломим дух и жизненост, от каквито се нуждаем тук.
Шегува ли се?
Жизненост.
Шарлът ми напомняше на слънчева светлина в лицето след тежък запой — ослепителна и повече от нежелана.
Баба беше мил и състрадателен човек, който винаги виждаше доброто у хората. Уважавах това нейно качество, но се опасявах, че госпожица Дарлинг е злоупотребила с него.
— Тя е лъжкиня — подчертах отново.
— Излъгала е… но не е патологична лъжкиня. Има голяма разлика. Допуснала е грешка. Шарлът изля душата си пред мен — за нея бях една непозната. Не беше длъжна да го прави. Тя е един от най-откровените хора, които съм срещала някога.
Кръстосах ръце и поклатих недоумяващо глава.
— Не мога да работя с нея.
— Вече съм взела решение, Рийд. Разполагаш с предостатъчно пари да си назначиш собствена асистентка, ако чак толкова не ти изнася, но нямам намерение да я уволнявам.
— Ще има достъп до личната ми информация. Не би ли следвало да имам думата?
— Защо? Криеш ли нещо?
— Не, но…
— Знаеш ли какво си мисля аз?
— Какво? — изсумтях.
— Не те бях виждала толкова разпален от коледния концерт в „Карнеги Хол“.
Изтръпнах.
— Може ли да не ми напомняш за това?
Баба ми обожаваше да ме бъзика с изявите ми в детския хор. Наистина се вживявах във веселите песни, докато не пораснах и не започнах да гледам на хоровото пеене като на занимание за неудачници. Когато се отписах, баба не престана да ми дудне, че съм се отказал от призванието си.
— Така или иначе, това момиче е запалило пожар в теб — отвърна тя.
Бях твърдо решен да отричам това твърдение до последно въпреки горещата вълна, преминаваща през тялото ми.
— Не ставай смешна…
Вътрешно знаех, че е права. Шарлът несъмнено беше събудила нещо в мен. Външно се проявяваше като гняв, но го усещах по-скоро като вълнение. Да, страшно ме вбеси онзи ден, но и ми направи дълбоко впечатление, което аз самият не можех да си обясня. Не престанах да мисля за нея цяла вечер. Представих си я как тича из Манхатън с размазан грим и разтекла се спирала и се препъва в краката си заради онези проклети токчета. Някак успях да си я избия от главата, докато не се сблъскахме в коридора преди малко. И ето че сега отново бях завладян от тези странни усещания. Но защо? Защо й позволявах да ми въздейства по този начин?
— Зная, че случилото се с Алисън сломи духа ти. Време е обаче да продължиш напред — прекъсна размишленията ми баба.
Стомахът ми се сви, когато чух името на Алисън.
— Нуждаеш се от промяна — продължи тя. — Имаш я в лицето на Шарлът. Предпочитам да ви гледам как се карате, отколкото да те заварвам сам в офиса.
— Не можеш да се караш с някого, който комуникира чрез писане по невидима клавиатура.
— Какво?
— Ама ти не я ли видя? — изкисках се. — Не искала да ми казва какво мисли за мен, за да не загуби работата си, и взе да пише с пръсти във въздуха като побъркана. Смятай каква психарка си назначила.
Баба ми отметна глава назад и се разсмя.
— Страхотна идея. Политиците трябва да вземат пример от нея. Хубаво ще е всички да се научим да мислим, преди да говорим. Именно това харесвам у нея. Уникална е.
Завъртях очи.
— Уникална е, спор няма.
Тя сложи ръка на рамото ми и изражението й като че ли омекна.
— Защо поне не се опиташ да я накараш да се почувства добре дошла?
— Май нямам друг избор — отговорих с тежка въздишка.
— Ще го приема за „да“. Още утре ще имаш този шанс. Шарлът ще ти помага в имението „Бриджхемптън“. Лорена е в отпуск до края на седмицата. Както винаги досега асистентката замества Лорена на огледите.
Супер. Цял ден насаме с нея.
Баба стана и се насочи към вратата. Преди да излезе, се обърна към мен с думите:
— Шарлът също знае какво е да ти разбият сърцето. Двамата си приличате повече, отколкото предполагаш.
Не ми стана приятно от напомнянето на баба за раздялата ми с Алисън. Не само беше неуместно, но и отново възкреси неща, които отчаяно се мъчех да забравя. Наистина полагах усилия да загърбя болката и да продължа напред.
Дълго време се взирах през прозореца и се опитвах да осмисля факта, че от днес с Шарлът бяхме колеги. По-странно съвпадение от това — здраве му кажи. Дните ми занапред щяха да минават в непрестанни караници.