Рийд взе ключовете ни от рецепцията и докато изваждаше портфейла си, за да плати, той се изплъзна от ръцете му и тупна на мраморния под. От него изпадна снимка, която тутакси разпознах от профила му във фейсбук.
Боже мой. Все още си носи нейна снимка.
Защо?
Тогава за пръв път осъзнах, че авторът на синята бележка все още живее някъде дълбоко в него. Може би не се беше променил чак толкова. Може би се преструваше, че се е променил.
Изпитвах нужда да науча повече, но не биваше и да ми проличи колко много знам всъщност.
Правейки се на ударена, се наведох да вдигна вещите му и попитах:
— Коя е тази жена?
— Никоя.
Качихме се притихнали в асансьора, а сърцето ми направо препускаше в гърдите.
Той ме изпрати до моята стая, която беше през три врати от неговата.
Нима очакваше да повярвам, че жената на снимката не значи нищо за него? Не можех да оставя нещата така.
— Не ти вярвам.
— Моля?
Думите изригнаха неудържимо от устата ми.
— Веднъж поразгледах профила ти във фейсбук. Това беше снимката от годежа ти. Жената на нея се казва Алисън. Знам, че не е моя работа, но така разбрах, че ме лъжеш.
Проклятие.
Какво ми става?
— Я повтори? — изсъска Рийд.
— Съжалявам. Не ми казвай, че никога не си… проверявал някого във фейсбук.
— Не, не съм.
Страхувах се да попитам, но любопитството ми надделя.
— Какво се е случило между вас?
Той пренебрегна въпроса ми.
— Прекаляваш.
— Често се питам дали тя е причината да си такъв.
— Моля? Какъв съм по-точно?
— Затворен и озлобен. Изглеждаш толкова щастлив на онази снимка.
Синята бележка. Едва се сдържах да не го попитам за нея.
Очите му потъмняха.
— Пресичаш много опасна граница, Шарлът.
Въпреки суровите му думи направих още един отчаян опит да изкопча информация.
— Аз… не знам какво се е случило помежду ви… но пък знам какво е да те нарани някой, за когото те е грижа, или поне си си въобразявал, че те е грижа. Може би ще се поосвободиш от гнева си, ако поговориш с мен.
— Единственият човек, който ме разгневява, си ти. — Гласът му проехтя между стените на дългия коридор. — Създаваш ми само проблеми от първия момент, в който се намърда в живота ми.
Рийд затвори очи, сякаш моментално съжали за острите си думи. Твърде късно беше обаче. Макар наистина да попрекалих, не възнамерявах повече да търпя обидите му. Още по-малко пък в извънработно време.
Майната му.
— Чух достатъчно. Мисля да се прибирам в стаята си. Закуската започва в седем часа и е безплатна… не че ти дреме.
Усетих сълзи да напират в очите ми, но някак ги сдържах. Не исках той да вижда колко са ме разстроили думите му.
Рийд се запъти към стаята си. Спря се пред вратата, наблюдавайки неуспешните ми опити да сканирам картата си. Червената светлина примигваше отново и отново.
Сериозно? Точно сега ли?
Към мен се приближиха стъпки. Срамувах се да вдигна поглед. Той взе картата, докосвайки лекичко ръката ми. Вратата изпиука и се отвори.
Естествено, не ще успее от първия път.
Без да го поглеждам, прошепнах:
— Благодаря.
Рийд тъкмо пое обратно към стаята си, когато ми хрумна нещо.
— Почакай.
Бях купила три пакетчета желирани бонбони. Връчих му едното, влязох в стаята и затворих вратата след себе си.
Десета глава
Рийд
Мислите ми препускаха бясно, докато струйките вода обливаха тялото ми. Всичкият хотелски сапун на света не бе в състояние да отмие душевната ми мръсотия.
На всичкото отгоре тя взе, че ми даде проклетите бонбони и ме накара да се почувствам като още по-голям задник.
Кой дава бонбони на човек, който се е подиграл с него?
Шарлът Дарлинг. Изпълнената с живот, духовитата и непоправима оптимистка Шарлът Дарлинг. А аз от самото начало се опитвах да потъпча позитивизма й, опасявайки се да не ме прихване.
Споменаването на Алисън ме изправи на нокти. Единствено близките ми знаеха истината за случилото се между мен и бившата ми годеница. Така и трябваше да си остане.
Съвсем бях забравил за снимката в портфейла си. Сигурно съм изглеждал като един сантиментален мухльо. Може и да съм бил такъв, преди Алисън да ме накара да загубя вяра в любовта.
Излегнах се на леглото с хавлия около кръста и мокра коса, но не можех да заспя на празен стомах. Бях хапнал само пакетчето бонбони и щеше да ми се наложи да изляза от стаята си, за да потърся нещо за ядене. Или поне в това се мъчех да убедя себе си. Истинската причина беше, че не можех да спра да мисля за Шарлът. Може би щях да спя по-добре, ако й се извиня за гневния си изблик.