— На теб може и да ти изглежда като такова, но за мен този проект би бил един от най-предизвикателните. Като същинска сбъдната мечта.
Сетих се за вазата, която беше изработила — същата, която заради мен се разби на парченца. Съдейки по онова, което си спомнях, наистина притежаваше талант.
Втората точка в списъка изглеждаше още… по-интересна.
— „Да танцувам с непознат под дъжда“?
— Прочетох го в един любовен роман. Мъжът придърпва непозната жена на танц и над двама им се изсипва проливен дъжд. Струва ми се забавно да танцувам с непознат, даже и да не е романтично. Музиката и майката природа срещат двама души. Свързва ги простичкият факт, че са живи. Не е важно какви са политическите или религиозните им убеждения. Нищичко не знаят един за друг. От значение е само този невероятен миг, който ще помнят до края на дните си.
— Значи, на някой нищо неподозиращ човек му предстои да танцува танго с теб…
— Може би… ако не ме хване шубето.
— Съмнявам се да те хване. Въпросът е кога е правилният момент?
— Както повечето неща в живота ще дойде от само себе си.
— Това ли е всичко? Две точки?
— Все още не съм измислила останалите. Тъкмо ми беше дошла музата и ти ме прекъсна. Трябва да напиша общо девет.
— Защо девет?
— Е, всъщност са десет. Идеята ми е да оставя последната точка отворена, защото със сигурност има нещо, което на този етап не осъзнавам, че искам.
Не познавах друга такава жена. Понякога звучеше твърде мъдра за годините си, друг път — като на петнайсет.
Донякъде бях съгласен с мотото „живей за мига“, защото никога не знаеш какво ще ти поднесе животът.
Досега вече трябваше да съм женен, да живея в предградията и да кръщавам първото си куче. В действителност животът ми беше много по-различен. Сигурно трябва да хванеш живота си в ръце, когато нещата вървят добре, а не да го правиш, когато се объркат и разпаднат.
— Откъде се взе, Шарлът?
Последва дълга пауза.
— Не знам — отвърна сериозно тя.
— Въпросът беше реторичен — поясних. — Но как така не знаеш?
— Бих го нарекла по-скоро ироничен, защото наистина не знам от къде съм — рече с тежка въздишка Шарлът.
— Да не би да си осиновена?
— Да.
— Тоест не знаеш кои са биологичните ти родители?
— Майка ми ме е изоставила пред прага на църквата — подхвана тя, вгледана в дъждовните капчици по прозореца. — Натиснала е звънеца и е побягнала.
Не вярвах на ушите си. Целият се вцепених. Умът ми не побираше що за хора биха изоставили детето си. Моето чувство за изоставеност изглеждаше тривиално в сравнение с другото.
— Съжалявам. Не може да бъде!
— Недей. — Тя се умълча замислено. — Не е трагично. Така се сдобих с двама страхотни родители. Разбира се, наясно съм как съм станала тяхна дъщеря и понякога имам усещането, че голяма част от мен си е отишла. Която и да е майка ми, не й се сърдя. Убедена съм, че не е имала друг избор. Все пак се е погрижила да съм в безопасност и ми се иска един ден да я открия, за да й кажа, че й прощавам.
Думите й направо ме стъписаха. Интересна гледна точка. Аз едва ли бих постъпил по същия начин.
— Хрумвало ли ти е да наемеш частен детектив?
— Естествено… мога да му платя с… фъстъци например?
Въпросът ми определено беше глупав и моментално съжалих, че го зададох. Когато произлизаш от богато семейство, е лесно да забравиш, че не всички са родени със сребърна лъжица в устата.
— Имаш право.
Шарлът сложи двайсетдоларова банкнота на масата.
— Трябва да вървя.
— Защо?
— Басейнът затваря след половин час.
— Вземи си парите, аз ще платя.
— Не исках да ставам нахална. Благодаря ти — каза тя, прибра двайсетачката и пое към изхода.
— Шарлът — провикнах се подире й.
— Да?
— Защо ми даде пакетчето бонбони?
— Какво?
— Така ти се озъбих, а ти ми подаде бонбоните, сякаш нищо не се беше случило.
Тя се позамисли за секунда и рече:
— Видях, че си разстроен. Знаех, че не аз, а въпросът ми те е ядосал. Не приех гнева ти лично, като изключим определението, че съм се „намърдала“ в живота ти. А и истината е, че… колкото и да съм любопитна… не биваше да си пъхам носа, където не ми е работа.
Повдигнах вежди.
— Какво провокира любопитството ти?
Очите й се впиха в моите.
— От самото начало разбрах, че не си този, за когото се представяш.
— Как стигна до това заключение толкова бързо?
Очевидно бях прекалил с въпросите, защото Шарлът просто се обърна и излезе.