Зарекох се да не минавам покрай басейна, но и без това ми беше на път.
Само един бърз поглед.
Ако плуваше, щях да се покажа и да й се обадя.
Изправих се пред запотената стъклена врата на басейна и надникнах вътре. Шарлът се носеше по водата с грацията на същинска русалка. Съвсем сама. Спря да отмести мокрите кичури коса от лицето си и пред мен се разкри пищното й деколте. Вадички вода се стичаха по изящните й извивки. Отместих очи от гърдите й не защото не исках да ги гледам, а защото се почувствах като воайор.
Тя продължи да прави дължини в басейна.
Завиждах на спокойствието, което излъчва. Колкото по-дълго я наблюдавах, толкова повече се изкушавах да скоча при нея.
Разсмях се на глас.
Как ли пък не? Просто да се метна във водата?
Шарлът сигурно щеше да получи инфаркт. Беше ме заклеймила за сдържан, нещастен човек. Да скоча в басейна е последното нещо, което очакваше от мен.
Именно затова ме хвана яд — че не ми стиска да го направя.
Може би повлиян от разговора ни преди малко, изпитах желанието да изляза от зоната си на комфорт — и панталоните си.
Единайсета глава
Рийд
Написах Шарлът Дарлинг в търсачката.
Не бях влизал във фейсбук от поне шест месеца. Социалните мрежи не ми се нравеха особено, но минаваше полунощ и не можех да заспя. За моя изненада леглото в стандартната стая, която шантавата ми асистентка резервира, се оказа удобно. Незнайно защо обаче не преставах да се въртя и сън не ме хващаше.
Шарлът вече ме беше проучила онлайн, така че реших да не й оставам длъжен. Започнах със снимките й. Последната беше отпреди няколко часа — снимка на хотелския басейн с някакъв арт филтър. Заглавието й гласеше: „Продължавай да плуваш“. Тези три думи описваха мирогледа на Шарлът Дарлинг. Способността й да вижда позитивното във всяка една негативна ситуация, ме побъркваше, но и тайничко й се възхищавах.
Аз бих описал днешния ден като „Огънати ламарини и тризвезден хотел насред нищото“. Докато пъшках и се тюхках за „неудобствата“ и „дървениците“, Шарлот развяваше мажоретни пискюли с възторжени възгласи: Басейн и Руби Тюздей!
Цъкнах на следващата снимка. Какво, по дяволите? Това… аз ли съм?
Явно скришом бе щракнала снимка в колата. На нея се виждаше само ръката ми, но веднага я разпознах. Кокалчетата ми бяха побелели, а вените ми — изпъкнали. Опитвал съм се да удуша волана? Погледът ми се спря върху заглавието на кадъра: „Разпусни“.
Не можех да повярвам, че е имала дързостта да качи моя снимка в социалните мрежи. Разпусни. Изпитах непреодолимото желание да се отбия през три врати и хубавичко да разпусна.
На какво ли още щях да се натъкна в профила на госпожица Дарлинг? Следващата снимка беше на ваза, изрисувана с ярколилави цветя. Заглавието гласеше: „Създай си свое щастие. Създай ириси“. Вероятно същата онази ваза, която бутнах от ръцете й. Увеличих снимката. Уау! Шарлът притежаваше огромен талант, ако наистина вазата беше нейно дело.
Шарлът и по-възрастна жена — навярно майка й — се усмихваха широко от снимка, озаглавена: „Благодарение на теб, аз съм това, което съм“.
На следващото изображение се припичаше на плажа по бикини с дама на нейната възраст. И двете носеха големи сламени шапки и държаха коктейли с чадърчета. Еха. Шарлът имаше страхотно телце — доста извивки за такова дребно момиче. Не беше кльощава като Алисън. И за разлика от нейните перфектно заоблени, фалшиви цици, Шарлът имаше пищни, естествени и изключително женствени гърди. Не се стърпях и увеличих снимката, представяйки си как ги обгръщам с длани.
Мамка му.
Лоша идея.
Върнах се на своя фейсбук профил, за да се поразсея от апетитната блондинка. Само че там нямаше много за гледане. Последните публикувани снимки бяха от пътешествието ни с лодка миналото лято. С Алисън изглеждахме щастливи. Взирах се в нея, сякаш тя е слънцето, сгряващо лицето ми. Трябвало е обаче да се намажа обилно със слънцезащитен лосион, за да не ме изгори толкова.
Изпуснах тежка въздишка. Защо оттогава насам нищо не бях поствал?
Селфи в офиса в единайсет вечерта? Порция китайско за вкъщи? Може би снимка с кучето? О, вярно. Алисън взе и него заедно с партакешите си.
Наситих се да гледам жалкия си профил. Посегнах да изгася лаптопа, но вместо това отново отворих страницата на Шарлът. Беше качила цял куп нови снимки. Без да знам какво точно търся, ала и неспособен да се въздържа, цъкнах на следващата снимка, после на следващата, и на следващата.