Измежду тези, изрисувани с хелоуински тикви и сърчица за свети Валентин, една определена червена чаша грабна вниманието ми. На нея беше изобразена групичка момчета с пуловери и шалове, пееща коледни песни. Нямаше как да не му я купя, след като знаех третата точка от тайния му списък.
Да пея в хор.
По някое време следобед се замислих дали пък Рийд не беше качил документа на сървъра, за да се избъзика с мен. На забавен ли се правеше, или наистина се бе вдъхновил от моя списък? Не можех просто да го попитам, понеже щеше да се досети, че съм ровила из личните му документи. Затова към пет часа налях кафе в новата чаша на шефа си и се запътих към офиса му.
Когато почуках на вратата, Рийд прелистваше купчина листове на бюрото си. За пръв път го видях с очила. Имаха правоъгълни стъкла и рамка в бежово и кафяво — истински подхождаха на изваяното му лице. Божичко, същински Кларк Кент. Явно бяха само за четене, защото ги свали и вдигна поглед.
— Мога ли да ти помогна?
Няколко изключително непрофесионални отговора изникнаха в главата ми. Побързах да ги пропъдя и пристъпих напред с чашата димящо кафе. Нарочно я бях обърнала с картинката към себе си.
— Реших да ти донеса кафе.
Той стрелна поглед към мен, после и към чашата и метна очилата си на бюрото.
— Виждам, че си ми намерила чаша.
— Да. Отбих се до магазинчето с китайски стоки през обедната почивка.
— Много мило.
Усмихнах се.
— Бяха им останали няколко бройки с коледни мотиви. Надявам се, не възразяваш.
Обърнах чашата към него и зачаках да видя реакцията му.
Рийд безизразно се вторачи в момчешкия хор. Ако списъкът беше просто една шега, досега щеше да се е разсмял.
— Защо избра точно тази? — попита сухо той.
Ъм…
О, не.
Когато не знаех какво да кажа, често избухвах в неудържим смях.
Лошо.
Вместо отговор, от гърлото ми се изтръгна истеричен кикот. Чак очите ми се насълзиха.
— Съжалявам, съжалявам — запелтечих, мъчейки се да спра.
Отне ми поне минута да се овладея.
— Какво й е смешното на тая чаша, Шарлът? — тросна се Рийд.
Боже мой.
Ако не си призная, ще си помисли, че се подигравам с желанието му да пее в хор.
Никога! Никога не бих се присмяла на нечии мечти. Мислех си, че той е този, който се занася с мен. Смеех се на собствената си глупост… Но Рийд нямаше как да го знае.
Оставаше ми само едно — да кажа истината.
— Съжалявам. Стана недоразумение.
— Нещо не схващам.
— Аз… попаднах на списъка ти. Онзи, който си качил на фирмения сървър.
Лицето му придоби каменно изражение. Изпусна тежка въздишка и каза:
— Да, на сървъра е, но е в папката ми с лични документи, Шарлът.
— Точно така.
— Тоест не само си ровила в нея, но и дойде да ми се подиграваш?
— Не! Просто не можах да повярвам, че изобщо имаш подобен списък, след като се присмиваше на моя. Предположих, че няма как файл, качен на фирмения сървър, да е личен. Но все пак се извинявам. Помислих си, че си го сложил там, за да се избъзикаш с мен. Затова и исках да видя как ще реагираш на чашата. Очевидно подозренията ми са били погрешни. Въобще не се присмивам на желанието ти да пееш. Държа да го знаеш. Смеех се на ситуацията. Сега пък не мога да престана да плямпам. Извинявай.
Той безмълвно се взираше в мен, отпивайки кафе от новата си чаша. В ъгълчетата на устните му играеше лека усмивка. Явно бръщолевенето ми го забавляваше.
— Не спираш да ме изненадваш — каза най-после.
Ухилена до уши, попитах:
— Е… вярно ли е? Направил си списъка по собствено желание и е съвсем истински?
Рийд остави чашата и заразтрива слепоочията си. Сетне впи шоколадовокафявите си очи в моите и отвърна:
— Да.
— Наистина?
— Не ме ли чу?
Настаних се срещу него, кръстосах ръце и облегнах лакти на бюрото.
— Какво те накара да го напишеш?
— Никога не съм казвал, че списъкът ти е глупав. Нито пък съм ти се присмивал, както си си втълпила. Ти беше тази, която ме мотивира да подхвана свой собствен списък.
Побиха ме тръпки. Убедих се за пореден път, че авторът на синята бележка не си е отишъл безвъзвратно.
— Звучи невероятно.
Рийд завъртя очи.
— Идеята за такъв списък не е чак толкова невероятна.