— Тоалетната хартия е свършила. Бихте ли ми подали малко?
Под вратата се показа ръка с топче хартия.
— Заповядайте.
— Благодаря.
Издухах си носа и избърсах, доколкото можах лицето си, сетне поех дълбоко дъх и се заех да събирам вещите си от пода.
— Все още ли сте тук? — попитах.
— Да. Исках да се уверя, че сте добре. Чух ви да плачете.
— Много мило, но ще се оправя.
Когато най-после излязох от кабинката, жената ме чакаше на пейката пред огледалото. Вероятно беше поне седемдесетгодишна, но това никак не си личеше по изисканото й облекло.
— Добре ли си, милинка? — попита тя.
— Да.
— Не ми изглеждаш добре. Защо не ми кажеш какво те е разстроило толкова?
— Не искам да ви занимавам с проблемите си.
— Понякога е по-лесно да поговориш с непознат.
Предполагам, е по-добра идея от това да си говоря сама.
— Честно казано, не знам откъде да започна.
Жената потупа пейката с длан.
— Започни от началото, мила.
— Значи, ще ми е нужна около седмица — отвърнах иронично аз.
Тя ми се усмихна топло и каза:
— Разполагам с всичкото време на света.
— Сигурна ли сте? Защото изглеждате така, сякаш отивате на среща на управителния съвет или пък да получите почести на някое благотворително събитие.
— Едно от малкото преимущества на това да си шеф. Сам разпределяш времето си. А сега защо не ми разкажеш за кучешкия сърфинг? Наистина ли съществува такова чудо? Понеже имам португалско водно куче, което може би ще прояви интерес.
— … и просто побягнах. Вярно, пропилях времето му, но той ме накара де се почувствам като кръгла идиотка, задето съм дръзнала да мечтая.
Повече от час разговарях с новата си приятелка, Айрис. Послушах съвета й и започнах от началото. Обсъдихме годежа ми, раздялата, работата ми, новата годеница на Тод, заявлението за оглед на апартамент, което пуснах на пияна глава, и последвалите злощастни обстоятелства, довели ме дотук. Незнайно защо реших да й споделя, че съм осиновена и копнея един ден да открия истинската си майка. Макар този факт да нямаше нищо общо с причината да съм разстроена днес, все пак го добавих към историята с неволите си.
Когато най-накрая приключих с разказа си, тя се облегна назад и рече:
— Напомняш ми на някого, когото познавах преди цяла вечност, Шарлът.
— Вярно? Тоест не съм първата безработна, необвързана истеричка, на която се натъкваш, докато си миеш ръцете?
— Мой ред е да ти разкажа история, ако ти се намира малко време — отвърна с усмивка Айрис.
— За никъде не бързам.
— През 1950-а година едно седемнайсетгодишно момиче завършва гимназия и мечтае да се запише в бизнес колеж — подхвана тя. — По онова време в бизнес колежите рядко се срещаха жени, тъй като специалността се смяташе за мъжка. Една вечер малко след завършването младата девойка среща красив дърводелец. Между двамата пламва любов и не след дълго момичето заживява в неговия свят. Става секретарка на семейната дърводелска компания, всяка вечер помага на майката на любимия си в грижите за къщата, загърбвайки своите собствени желания и мечти.
Година по-късно на връх Коледа мъжът предлага брак на жената и тя моментално приема. Мисли си, че на следващата година вече ще изживява американската си мечта. Само три дни след Коледа обаче годеникът й е свикан в армията. Много от приятелите им също са призовани и повечето от тях се венчават за половинките си, преди да заминат на служба. Дърводелецът няма подобни намерения. Жената обещава да го чака и прекарва следващите няколко години, работейки във фирмата на баща му. На седмото небе е, когато след четири дълги години войникът й най-сетне се завръща. Още на първия си ден у дома обаче той й заявява, че се е влюбил в друга и иска да разтрогне годежа. С цялото си нахалство дори я кара да му върне пръстена, за да го подари на новата си приятелка.
— Грубо — изкоментирах аз. — Споменах ли, че новата годеница на Тод носи моя годежен пръстен? Ще ми се да не го бях замеряла с него.
— Така си е — продължи Айрис. — Момичето в моята история постъпва по друг начин. Задържа го като компенсация за пропилените години от живота си. След като се поокопитва, продава пръстена и с парите заплаща първия си семестър в бизнес колежа.
— О! Браво на нея.
— Е, има и още. Девойката се дипломира, но й е адски трудно да си намери работа. Единственият й професионален опит е работата й като секретарка в семейната дърводелска фирма на бившия й годеник. Затова решава да поразкраси автобиографията си. Вместо за секретарка на дърводелската компания се представя за неин мениджър и вместо вдигане на телефона и отправяне на оферти, описва задълженията си като определяне на цени и подписване на договори. Благодарение на подобренията в биографията си е поканена на интервю за работа в една от най-големите компании за недвижими имоти в Ню Йорк.