Дарси започна направо:
— Тревожа се за Ерин Кели — каза на портиера. — Трябваше да се видим снощи, но тя не дойде. Не отговаря и по телефона. Искам да проверя апартамента й. Нещо може да й се е случило.
— Вчера й нямаше нищо — присви очи Боксър.
— Вчера ли?
Дебелите клепачи се спуснаха върху избелелите му очи. Облиза с език полуотворените си устни. Челото му се сгърчи.
— Не, грешка. Видях я във вторник. Късно следобед. Носеше някакви покупки — в гласа му се появиха целомъдрени нотки. — Предложих й да пренеса пакетите.
— Това е било във вторник следобед. А видяхте ли я да излиза или да се връща във вторник вечерта?
— Не. Не мога да си спомня. Но вижте, аз не стоя на вратата. Наемателите, си имат ключове. Момчетата, които носят покупките, използват домофона.
Дарси кимна. Макар да знаеше, че е безпредметно, преди да позвъни на портиера, беше позвънила и на звънеца на Ерин.
— Страхувам се да не се е случило нещо лошо горе. Трябва непременно да вляза в апартамента. Нали имате ключ?
— Трябва да знаете, че обикновено не пускам по апартаментите хора, само защото искат да влязат — кривата усмивка отново се беше появила върху лицето му. — Но съм ви виждал заедно с Кели. Знам, че сте приятелки. Също като нея сте — елегантна, хубава.
Без да обръща внимание на комплимента му, Дарси се заизкачва нагоре.
Стълбите и площадките бяха чисти, но мрачни. Кърпените стени бяха боядисани в корабно сиво, плочите по стъпалата — неравни. Влизайки в апартамента на Ерин, имаше усещането, че излиза от пещера. Когато преди три години Ерин се премести тук, Дарси й помогна да боядисат и налепят тапетите. Бяха наели пикап и обиколиха Кънектикът и Ню Джърси, за да купят мебели втора употреба.
Боядисаха стените снежнобели. Пъстри черджета с индиански шарки бяха разпръснати върху издраскания, макар и полиран паркет. Над модерното канапе, покрито с ярък червен плюш и отрупано с живописно подредени възглавнички, висяха рамкирани постери с репродукции от музеите.
Прозорците гледаха към улицата. Въпреки че небето беше покрито с облаци, вътре беше светло. Под прозореца върху дългата работна маса, спретнато подредени един до друг, лежаха работните инструменти на Ерин: фенерче, ръчна бормашина, пили и клещи, клеми и пинсети, поялник, шублери, бургии. Дарси винаги наблюдаваше с опиянение как Ерин работи, как тънките й пръсти умело се справят с нежните камъни.
До масата стоеше единствената екстравагантност на обзавеждането — висок фармацевтичен шкаф от деветнадесети век с няколко десетки тесни чекмеджета. Долните бяха само фасада, зад която се криеше сейф. Фотьойл, телевизор и качествена стереоуредба допълваха приятната обстановка.
Дарси веднага изпита чувство на облекчение. Тук всичко беше наред. Заедно с Гюс Боксър, който я следваше, надникнаха в миниатюрната кухничка — малко тъмно кубче, което двете бяха боядисали в яркожълто и бяха украсили с кърпи за съдове, поставени в рамки.
Тесен коридор водеше към спалнята. Месингово легло и неголяма тоалетка бяха единствената мебелировка на малката като килер стая. Леглото беше оправено. Всичко си беше на мястото.
В банята висяха чисти и сухи кърпи. Дарси отвори тоалетното шкафче. Вещият й поглед веднага забеляза четката за зъби, грима и кремовете.
— Според мен всичко е наред. Успокоихте ли се? — Боксър започваше да проявява нетърпение.
— Не — Дарси се върна в дневната и отиде до работната маса. Телефонният секретар беше регистрирал дванадесет обаждания. Натисна копчето за пренавиване на касетката.
— Ей, не мисля, че…
— Ерин изчезна — прекъсна протестите му тя. — Ясно ли ви е? Няма я. Ще чуя цялата касетка, за да разбера дали нещо няма да ми подскаже къде може да е отишла. След това ще се обадя в полицията да направя справка за нещастните случаи. Започвам наистина да мисля, че лежи в безсъзнание в някоя болница. Може да останете тук, но ако си имате работа, вървете си. Какво решавате?
— Мисля, че мога да ви оставя сама — повдигна рамене Боксър.
Дарси му обърна гръб, взе си чантата и извади тефтерчето и химикалката си. Започна да прослушва записите и не чу кога Боксър излезе. Първият запис беше от вторник вечерта. От някой си Том Шуорц. Благодареше, че е отговорила на обявата му. Тъкмо бил открил евтин ресторант. Канеше я на вечеря. Щял да позвъни пак.