Дарси впери поглед в красивото колие. Смарагдите, диамантите, сапфирите, лунните камъни, опалите и рубините бяха изящно подредени и й напомниха средновековните украшения, които бе виждала по портретите в музея „Метрополитън“.
— Нали е прекрасно? — попита Стратън. — Сега вече можете да разберете защо управителят в „Бертолини“ е толкова разтревожен при мисълта, че може да му се случи нещо. Ерин е изключително талантлива. Тя не само успя да изработи основа, върху която тези камъни изглеждат десет пъти по-скъпи от действителната им стойност, но постигна византийския стил. Семейството, което направи поръчката, има руско потекло. Тези скъпоценни камъни са били единственото ценно нещо, което са взели със себе си, когато са бягали през 1917 година.
Дарси си представи Ерин на работната маса, подпряла глезени в напречните пръчки на стола, както обичаше да седи, докато учеше през студентските години. Обзе я чувство за непоправимо бедствие. Къде би могла да иде по собствено желание, без да предаде това колие в уговорения срок?
„Не би отишла никъде по своя воля.“ В това беше сигурна.
Дарси прехапа устни, за да не трепери, и хвана писалката.
— Мисля, че трябва да опишем всеки скъпоценен камък в това колие, за да няма никакви съмнения, че някой липсва. Ще ми помогнете ли?
Когато Стратън извади всички торбички, кадифени калъфчета и кутийки от сейфа, забеляза, че възбудата му расте.
— Ще отворя останалите и тогава ще опишем всичко наведнъж — каза накрая той. Погледна я право в очите. — Колието на „Бертолини“ е тук, но торбичката с диаманти на стойност четвърт милион долара, която дадох на Ерин, липсва.
Дарси напусна апартамента заедно със Стратън.
— Отивам в полицията, за да съобщя за изчезването на Ерин — каза тя.
— Абсолютно сте права — отговори той. — Ще се погрижа веднага да занеса колието в „Бертолини“, а ако до една седмица нямаме вест от Ерин, ще се обадя на застрахователната компания във връзка с диамантите.
Беше точно дванадесет на обяд, когато Дарси влезе в Шести полицейски участък на Чарлс стрийт. След настояването й, че се касае за нещо страшно необичайно, с нея дойде да разговаря един от инспекторите. Високият чернокож мъж на средна възраст, който се представи като Дийн Томпсън, съчувствено я слушаше и се опитваше да разсее страховете й.
— Наистина не можем да я картотекираме като изчезнала пълнолетна жена само защото ден или два не се е обаждала никому — обясни той. — Това е нарушение на свободата на движение на личността. Мога единствено, ако ми дадете описанието й, да проверя в бюлетините за нещастни случаи.
Дарси плахо даде нужната информация. Около един и седемдесет, шестдесет килограма, тъмноруса коса, сини очи, двадесет и осем годишна.
— Почакайте, имам и нейна снимка в портмонето си.
Томпсън погледа снимката и й я върна.
— Много симпатична жена — подаде й визитната си картичка и поиска нейната. — Ще поддържаме връзка.
Сюзън Фроли Фокс притисна петгодишната Триш и я поведе към чакащия училищен автобус, които щеше да я откара на следобедните занимания в детската градина. Тъжното й изражение показваше, че всеки момент ще избухне в сълзи. Бебето, което Сюзън здраво бе стиснала под другата си ръка, се наведе и дръпна косата на Триш. Тя прие това за нужното оправдание и захлипа.
Сюзън прехапа устни, разкъсвана между раздразнението и съчувствието.
— Той не ти е направил нищо, а ти няма да останеш у дома.
Шофьорката на автобуса, пълна жена с блага усмивка, каза ласкаво:
— Хайде, Триш, ще седнеш отпред до мен.
Сюзън замаха енергично и когато автобусът се отдалечи, въздъхна с облекчение. Премести тежестта на бебето и забърза към разхвърляния си дом, декориран отвън с тухли и гипсова мазилка. Тук-там петна от сняг все още покриваха ливадата. Дърветата, бездиханни и безкръвни, се извисяваха на фона на сивото небе. След няколко месеца в градината щяха да избуят цъфтящи храсти, а по върбите щяха да се спускат каскади от листа. Още от малка Сюзън усещаше идването на пролетта по върбите.
Бутна градинската врата и влезе. Стопли храната на бебето, занесе го в стаята му, смени му пелените и го сложи да спи. Настъпваше нейното спокойно време: час и половина, преди да се събуди. Знаеше, че трябва да започне работа. Леглата не бяха оправени. В кухнята цареше хаос. Тази сутрин Триш бе пожелала да прави сладки и върху масата още стоеше полепнало тесто.