Сюзън научи номера й от телефонната служба и го набра. Свърза се с детективката и си уреди среща за следващия понеделник, 25 февруари.
— Подозирам, че съпругът ми се среща с други жени — обясни спокойно тя. — Мисля за развод и искам да знам всичко за неговите похождения.
Когато затвори телефона, Сюзън се пребори с изкушението просто да седне и да продължи да обмисля нещата. Вместо това яростно се развъртя из кухнята. Крайно време беше да сложи тази къща в ред. Ако имаше късмет, до лятото щеше да я обяви за продан.
Нямаше да е леко сама да отглежда четири деца. Сюзън знаеше, че след развода Дъг щеше да обръща малко, ако не и никакво внимание на децата. Пред хората обичаше да се прави на щедър, но в действителност беше дребнаво стиснат. Щеше да настоява за умерена издръжка за децата. Но щеше да й е по-лесно да живее с по-малко пари, отколкото да продължава с този фарс.
Телефонът иззвъня. Беше Дъг с вечното оплакване от проклетите дълги съвещания през последните два дни. Чувствал се изтощен, макар че не били свършили. Тази вечер щял да се прибере, но късно. Много късно.
— Не се безпокой, скъпи — успокои го Сюзън. — Разбирам те напълно.
Тесният селски път белееше в мрака. През цялото време Чарли не беше срещнал нито една кола. Алеята, по която трябваше да завие, беше почти скрита от храстите. Тайно и тихо местенце, далеч от хорските очи. Беше го купил преди шест години почти на безценица. Наследствен имот, собственост на ексцентричен ерген, чието хоби било да си го поддържа сам.
Построена през 1902 година, къщата беше непретенциозна. Вътрешните подобрения бяха превърнали целия първи етаж в едно помещение заедно с кухнята и камината. Широките дъбови дъски на пода бяха лакирани. Мебелировката беше в стил от времето на холандските заселници в Пенсилвания, строга и красива.
Чарли беше добавил дълго кафеникаво тапицирано канапе, подходящ към него стол, килим между канапето и камината.
Вторият етаж си стоеше, както го беше заварил. Две малки стаи, превърнати в спалня с прилични размери. Квакерска мебелировка, легло с дърворезба, висок скрин. И двете направени от бор. Оригиналната вана с извити крака беше оставена в модернизираната баня.
Единствено мазето беше променено. Огромният фризер, в който отдавна нямаше и грам храна. В него, когато беше необходимо, държеше телата на момичетата. Тук вледенените момински тела чакаха да бъдат изкопани гробовете им под топлите лъчи на пролетното слънце. В мазето имаше и тезгях, върху който бе поставена купчината от десет картонени кутии за обувки. Оставаше му само една, която трябваше да украси.
Очарователна, скрита сред гората къща. Допреди две години, когато бе започнал да сънува Нан, не беше водил тук никого. Преди това му стигаше, че притежава къщата. Тя беше неговото спасение, когато искаше да избяга. Самотата. Възможността му да си представя, че танцува с красиви момичета. Пускаше си по видеото стари филми. Гледайки ги, се превръщаше във Фред Астер и танцуваше с Джинджър Роджърс и Рита Хейууд, и с Леели Керън. Повтаряше изящните движения на Астер, докато стъпките му се сливаха с неговите, имитираше извивките на тялото му. Всеки път чувстваше другите партньори на Джинджър и Рита, на Лесли и Фред в прегръдките си, усещаше техния обожаващ поглед, наслаждаваше се на музиката, на танца.
И един ден, преди две години, всичко свърши. По средата на един танц Джинджър изчезна и в прегръдката му отново се настани Нан. Същата, каквато бе, след като я удуши. Сякаш продължаваше да танцува онзи валс по горската пътека, а лекото й гъвкаво тяло, което бе престанало да се съпротивлява, лежеше в прегръдките му, отпуснало глава върху рамото му.
Когато споменът се върна, той изтича в мазето, извади от кутията втората от елегантния чифт обувки и маратонката, която бе свалил от крака на Нан, и започна да ги люлее в такт с музиката. Сякаш те бяха Нан и той вече знаеше какво трябва да направи.
Първо бе вградил скрита видеокамера, за да може отново и отново да преживява всеки отделен миг от онова, което щеше да се случва. След това започна да води момичетата едно по едно в къщата. Ерин беше осмата, която трябваше да намери смъртта си на това място. Но тя нямаше да иде при другите в гората, която ограждаше къщата. Днес той щеше да премести тялото на Ерин. Беше решил къде точно да я остави.