Голямата кола тихо заобиколи къщата и спря пред металната врата на мазето.
Чарли започна да диша тежко и учестено. Посегна към дръжката, за да отвори задната врата, но нерешително спря. Инстинктът му подсказваше да бърза. Трябваше да измъкне Ерин от фризера, да я пренесе в колата, да я откара обратно в града, да я остави на пустия кей на Петдесет и шеста улица, който граничеше с магистралата Уест сайт. Ала мисълта да гледа видеофилма е Ерин, да потанцува за последен път с нея беше непреодолима.
Чарли бързо заобиколи къщата и влезе през предната врата. Запали лампите и без дори да си съблече палтото, изтича до видеокасетофона. Касетата с Ерин стоеше най-отгоре на купчината. Сложи я в касетофона и седна на канапето, изпълнен е приятно усещане.
Филмът започна.
Ерин, толкова хубава и усмихната, влиза и се възхищава от къщата.
— Завиждам ви за този рай.
Той пълни чаши. Тя, седнала свита на канапето. Той е седнал на креслото срещу нея, после става и пали камината.
— Няма смисъл да палите камината — казва тя. — Наистина трябва да се връщам.
— Струва си, дори и само за половин час — успокоява я той. След това пуска музика, тиха, нежна и приятна музика от четиридесетте. — Следващата ни среща ще бъде в Рейнбоу рум — казва той. — Също като мен обичате да танцувате.
Изправя се, протяга ръце.
— Да потанцуваме — после сякаш се сеща за нещо, казва: — Почакайте. Да го направим както трябва. Кой номер обувки носите? Тридесет и седем? Тридесет и седем и половина? И осем?
— Тридесет и седем и половина.
— Чудесно. Ако искате, вярвайте, но тук имам чифт обувки за танци, които ще ви станат. Сестра ми ме помоли да взема чифта, който бе поръчала. Като добър батко изпълних молбата й. После телефонира и каза да ги върна. Намерила си по-хубави.
Ерин се смее заедно с него:
— Като всяка по-малка сестра.
— Нямам и намерение да тичам да ги връщам.
Камерата гледа Ерин, показва усмихнатото й, доволно изражение, докато обхожда с поглед стаята.
Беше отишъл в спалнята, отворил бе скрина, където върху рафтовете бяха наредени купчини от кутии с нови обувки за танци. Беше купил всички възможни размери от модела, който бе избрал за нея. Сребристорозови. Без пръсти и пети, с тънки като пирони токчета и с ефирна панделка, която трябваше да обхване глезена. Занесе обувките номер тридесет и седем и половина долу, както си бяха все още завити в тънката хартия.
— Пробвайте ги, Ерин.
— Прекрасни са — дори тогава не изпита никакво подозрение.
Той кляка и без всякакво вълнение събува кожените й боти.
— О, моля ви. Не мисля, че… — Без да обръща внимание на протестите й, нагласява обувките на краката й.
— Обещавате ли да ги обуете следващата събота, когато отидем в Рейнбоу рум?
Тя, вдигнала десния си крак от пода, се наслаждава на прелестта на обувките.
— Не мога да ги приема като подарък.
— Но, моля ви — усмихва й се той в отговор.
— Позволете ми да ги платя. Необикновеното е, че чудесно си отиват с новата ми рокля, която съм обличала само веднъж.
Беше на върха на езика му да каже: „Виждал съм ви в тази рокля“, но само измърморва: „Ще говорим за парите по-късно.“ Тогава поставя ръка върху глезена й и я задържа достатъчно дълго, за да събуди подозрението й. Изправя се, отива до уредбата. Специално приготвената касетка е на мястото си. „Докато те има“ е първата песен. Оркестърът на Томи Доси започва да свири и незабравимият глас на младия Франк Синатра изпълва стаята.
Връща се при канапето и протяга ръце към Ерин.
— Да се поупражняваме.
Ето го изразът, който бе очаквал да види в очите на Ерин. Онова пламъче на съмнението, че нещо не е съвсем наред. Беше усетила неуловимата промяна в тона и държанието му.
Ерин беше като другите. Всички те реагираха по един и същи начин. Започваха да говорят прекалено бързо, нервно.
— Мисля, че вече е време да се връщаме. Имам важна среща утре рано сутринта.
— Само един последен танц.
— Добре — отговаря сдържано.