„Познавала ли е красивата, талантлива Нан Шеридън човека, който я е заговорил? Предишната вечер в семейното имение тя и нейният брат близнак са празнували деветнадесетия си рожден ден. Може би някой, когото Нан е познавала, някой, който е пил за нейно здраве на рождения й ден, е станал и неин убиец? През тези петнадесет години не се появи никаква, дори най-незначителна информация, която би могла да помогне за разкриването на това отвратително убийство. Случайна жертва на умопобъркано чудовище ли е Нан Шеридън, или смъртта й е акт на лично отмъщение?“
Следваха финалните кадри. Къщата и градината от различен ъгъл. Телефонният номер, „в случай, че имате някаква информация“. Последният кадър беше полицейската снимка на тялото на Нан, както е било намерено, внимателно поставено на земята, ръцете й, скръстени отпред, левият й крак беше обут в маратонката, а десният в елегантната обувка.
Предаването завърши с думите:
„Къде са другата маратонка и другата обувка за танци? Все още ли са в убиеца?“
Грета Шеридън беше изгледала предаването със сухи очи. Когато свърши, каза:
— Толкова често съм мислила за това, Крис. Затова исках да гледам предаването. След смъртта на Нан мозъкът ми не работеше, не можех да разсъждавам. Нан обичаше да ми разказва толкова много за своите приятели. Аз… просто си помислих, че това предаване може да ми помогне да си спомня нещо, което е важно. Помниш ли деня на погребението? Огромната тълпа. Всички тези младежи от университета. Помниш ли, инспектор Харисън каза, че е убеден, че убиецът седи сред опечалените? Помниш ли, че поставиха камери да снимат всички — и в погребалното бюро, и в църквата?
После, ударена сякаш от гигантска ръка по лицето, Грета Шеридън избухна в сърцераздирателен плач.
— Това момиче прилича толкова много на Нан, нали? О, Крис, толкова ми липсва през всичките тези години. Татенцето щеше да е жив, ако не й се бе случило това. Скръбта му стана причина за онзи инфаркт.
„Да бях съсякъл с брадва всеки телевизор в къщата, преди да позволя на мама да гледа онова проклето предаване“ — мислеше си Крис, докато тичаше по коридора към кабинета си. Пръстите на лявата му ръка се удариха в бюрото, докато грабваше слушалката.
— Какво има, мамо?
— Извинявай, че те безпокоя по време на търга, Крис, но получих най-странното писмо в живота си — гласът на Грета Шеридън бе напрегнат и неспокоен.
„Още една последица от онова вонящо предаване, ядоса се наум Крис. До гуша ми дойде от тези смахнати писма.“ Те съдържаха от налудничави предложения за провеждане на сеанси до просия на пари заради отправени към Бога молитви.
— Бих искал да не четеш всички тези глупости — каза той. — Тези писма те унищожават.
— Това е различно, Крис. В него пише, че в памет на Нан на деветнадесети февруари вечерта танцуваща млада жена ще бъде убита точно както е била убита и Нан — гласът на Грета Шеридън се извиси. — Крис, ами ако това писмо не е налудничаво? Какво можем да направим? Кого можем да предупредим?
Дъг Фокс преметна вратовръзката си, внимателни я завърза на красив възел и се огледа в огледалото. Беше ходил на масаж вчера и кожата му блестеше. Едрите къдрици правеха оредяващата му коса разкошна, а оцветителят, с който плашеше косата си, напълно бе заличил побелелите кичури, които се бяха появили по слепоочията му.
„Хубавец“, каза си той и се възхити на снежнобялата риза, която стоеше елегантно върху мускулестите гърди и тънката му талия. Посегна да вземе сакото си и му стана приятно от допира с фината шотландска вълна. Беше тъмносиньо с едва забележими райета, които се подчертаваха от дребните червени фигури на връзката му. Всеки детайл от облеклото му му придаваше вид на преуспяващ банкер, на почтен гражданин на Скарсдейл, предан съпруг на Сюзън Фроли Фокс, баща на четирима хубави палавници.
„Никой — помисли си Дъг, обзет от приятно задоволство, — не би ме заподозрял, че водя и друг живот — живота на освободен от семейни задължения илюстратор на свободна практика, с апартамент в благословен с анонимност жилищен блок, наречен «Лондонски тераси», в западната част на Двадесет и трета улица, плюс тайна квартира в Полинг и ново голямо «Волво».“
Огледа се за последен път в голямото огледало, нагласи кърпичката в джобчето на сакото си и като се увери, че не е забравил нищо, се отправи към вратата. Спалнята винаги го дразнеше. Античната френска провансалска мебел в тази проклета стая бе аранжирана от някакъв известен дизайнер, а благодарение на Сюзън приличаше на най-обикновен килер. По канапенцата бяха натрупани купища дрехи, върху тоалетката безразборно бяха разпръснати сребърни тоалетни принадлежности. Стените бяха облепени с детски рисунки. „Да изчезвам оттук“, помисли си Дъг.