— Каква приятна мисъл!
Както винаги ресторант „Бела Вита“ предлагаше на гостите си уют и топлота. Из въздуха се носеше чудесният, познат аромат на чесън. Лекото жужене от разговори и смях галеше слуха. Собственикът Адам се зарадва, когато ги видя:
— Ето ги и нашите хубавици. Запазил съм ви маса — посочи им една до прозореца.
— Всеки момент ще дойде и Ерин — каза Дарси, докато сядаха. — Странно как така още не е дошла. Тя е винаги толкова точна, че ми създава комплекси.
— Вероятно се е забавила заради трафика — каза Нона. — Да си поръчаме вино. Знаем, че обича „Шабли“.
Половин час по-късно Дарси стана от масата.
— Отивам да се обадя на Ерин. Единственото, което ми идва наум, е, че при предаването на колието, което работеше за „Бертолини“, се е наложила някаква поправка. Когато работи, тя губи представа за времето.
В апартамента на Ерин беше включен телефонният секретар. Дарси се върна на масата и в тревожния израз на Нона съзря собствените си чувства.
— Казах й, че ще я чакаме и я помолих, ако не може да дойде, да ни се обади.
Поръчаха вечеря. Дарси обичаше този ресторант, но сега почти не усещаше вкуса на яденето. През няколко минути вперваше поглед към вратата с надеждата Ерин да връхлети с напълно приемливо обяснение за закъснението си.
Но тя не идваше.
Дарси живееше на последния етаж на облицована с кафеникав камък сграда в източната част на Четиридесет и девета улица, а Нона — в една от жилищните кооперации на Сентрал парк уест. Когато си тръгнаха от ресторанта, взеха различни таксита и си обещаха, че първата, която се чуе с Ерин, ще позвъни на другата.
В мига, в който се прибра, Дарси отново набра номера на Ерин. Час по-късно, преди да си легне, опита отново. Този път съобщението беше съвсем недвусмислено: „Ерин, тревожа се за теб. Сряда, единадесет и петнадесет. Колкото и късно да се прибереш, ми позвъни.“
След това Дарси потъна в неспокоен сън.
Когато на другата сутрин се събуди в шест, първата й мисъл бе, че Ерин все още не се е обадила.
Джей Стратън гледаше от ъгловия прозорец на апартамента си на тридесетия етаж на Уотърсайд Плаза, намиращ се на Двадесет и пета улица и Ист Ринър драйв. Гледката беше импозантна — Бруклинският мост и мостът Уилямсбърг се извиваха над Ист Ринър като дъги, вдясно се извисяваха кулите близнаци, зад тях се виждаше Хъдзън, а потоците от коли, които едва пъплеха в пиковите часове, сега се носеха доста бързо. Беше седем и половина.
Джей се намръщи, очите му — и без това тесни, почти се скриха. Тъмнокестенявата му коса, подстригана в скъп салон, беше приятно прошарена и подчертаваше небрежната му елегантност. Той осъзнаваше склонността си към пълнеене и яростно спортуваше. Знаеше, че изглежда по-стар от тридесет и седемте си години, но това понякога си имаше и предимства. Повечето хора го смятаха за необикновено красив.
Несъмнено вдовицата на вестникарския магнат, която той придружи миналата седмица до казиното Тадж Махал в Атлантик сити, също го хареса. Въпреки това, когато й спомена, че би искал да изработи специално бижу за нея, лицето й се вкамени.
— Въобще не се опитвайте да ми продавате каквото и да било — сряза го тя. — Да сме наясно по този въпрос.
Втори път не се и опита. Джей не обичаше да си губи времето. Днес обядва в Джоли клъб и докато чакаше да се освободи маса, поведе разговор с възрастна двойка. Семейство Аштън бяха дошли в Ню Йорк да отпразнуват четиридесетгодишнината от сватбата си. Личеше си, че са заможни, но се чувстваха малко несигурни далеч от познатата им Северна Каролина и затова с удоволствие отвърнаха на опита му да ги заговори.
Съпругът се поласка от въпроса на Джей дали вече е избрал подходящо украшение за жена си по случай четиридесетата годишнина от съвместния им живот.
— Непрекъснато убеждавам Франсис да ми позволи да й купя нещо наистина красиво, а тя настоява да събираме пари за малката Франсис.
Джей се впусна да ги убеждава как след години малката Франсис с удоволствие ще носи някоя хубава огърлица или гривна и ще разказва на своята дъщеря или внучка, че това е бил много специален подарък на баба от дядо.
— Именно това правят в кралските семейства векове наред — обясни той и им подаде визитната си картичка.