— Купих цял сервиз във Виена — отвърна той. — Кълна се, в тях шерито е по-вкусно.
Дарси му се усмихна в отговор. Сега звучеше както онзи Майкъл, когото познаваше. За миг странният израз в очите му изчезна. Дръж го в това състояние, я предупреждаваше интуицията й. Говори му. Карай го да ти говори.
— Майкъл — гласът й стана колеблив, доверителен. — Мога ли да те помоля за нещо?
— Разбира се — погледна я с интерес.
— Струва ми се, онзи ден ми каза, че карам моите родители да платят за онези думи, които ме нараниха толкова дълбоко, когато бях малка. Възможно ли е да постъпвам толкова егоистично?
По време на двадесетминутния полет с хеликоптера Винс трескаво прехвърли през главата си всички подробности от разследването. „Майкъл Наш. Седях в кабинета му и си мислех, че е един от малкото психоаналитици, с които човек може да се разбере. Не беше ли това преследване напразно? Защо пък човек с финансовите възможности на Наш да няма някакво убежище в Кънектикът или нагоре из щата Ню Йорк?“
Възможно беше да има, но при наличието на целия този имот най-вероятно беше да води жертвите си тук. През бръмченето на мотора Винс чуваше в главата си имената на серийни убийци, които криеха жертвите си по таваните и мазетата на собствените си къщи.
Хеликоптерът кръжеше над селския път.
— Там! — Винс посочи надясно, където се виждаха два лъча, които образуваха пътеки от светлина в тъмното. — Полицията в Бриджуотър каза, че ще паркират точно пред входа на имението. Спускай се.
Отвън голямата къща беше потънала в тишина. Светеха само няколко прозореца на долния етаж. Винс настоя Нона да остане отвън заедно с пилота. Затича се по дългата алея и позвъни на вратата.
— Оставете ме да говоря аз — каза той на Ърни и Крис, които пристигнаха почти едновременно с него.
По домофонната уредба се обади женски глас:
— Кой е?
Винс стисна зъби. Ако Наш е вътре, щеше да разбере кои са и да вземе мерки.
— Аз съм агентът от ФБР Винс Д’Амброзио. Трябва да говоря с доктор Наш.
Миг след това вратата леко се отвори. Веригата остана закачена.
— Мога ли да видя документите ви, господине — любезният тон бе на добре обучен слуга, този път мъж.
Винс ги подаде през вратата.
— Накарай ги да побързат — напираше Крис.
Освободиха веригата и вратата се отвори. Семейство икономи, помисли си Винс, приличат на такива. Помоли ги да се представят.
— Ние сме Джон и Ирма Хюз. Работим при доктор Наш.
— Той тук ли е?
— Да, тук е — отвърна госпожа Хюз. — Не е излизал през цялата вечер. Довършва книгата си и не желае да го безпокоят.
— Дарси, ти наистина постигаш изключително самонаблюдение — отговори Майкъл. — Казах ти това миналата седмица. Чувстваш се малко виновна заради отношението към родителите ти, така ли е?
— Мисля, че да — Дарси забеляза, че зениците му се бяха свили почти до нормалната си големина. Вече се виждаше синьо-зеленият цвят на очите му.
Започна следващата песен от касетката — „Червени рози за синя жена“. Десният крак на Майкъл започна да се движи в крак с музиката
— Трябва ли да изпитвам чувство на вина? — побърза да го попита тя.
— Къде е стаята на доктор Наш? — настоя Винс. — Отговорността за безпокойството поемам аз.
— Той винаги заключва вратата, когато иска да бъде сам, и няма да отвори. Абсолютно категоричен е, че не желае да го прекъсваме, когато е в стаята си. Дори не сме го виждали, след като се върнахме от пазар късно следобед, но колата му е паркирана на алеята.
Крис изгуби всякакво търпение.
— Той не е в къщата. Обикаля с друга кола и върши Бог знае какво — запъти се към стълбите. — Къде, по дяволите, е стаята му?
Госпожа Хюз погледна умоляващо съпруга си и ги поведе нагоре по стълбата. На почукванията на вратата не отговори никой.
— Имате ли ключ? — настойчиво я попита Винс.
— Докторът ми е забранил да го ползвам, когато вратата е заключена.
— Дайте го!
Както Винс очакваше, огромната спалня беше празна.
— Госпожо Хюз, имаме свидетел, който тази вечер е видял Дарси Скот да се качва в колата на д-р Наш. Смятаме, че тя се намира в непосредствена опасност. Има ли д-р Наш наблизо някакво студио, мажа къщичка или някаква друга постройка, където би могъл да я заведе?
— Сигурно имате грешка — започна да протестира жената. — Два пъти е довеждал госпожица Скот тук. Те са много добри приятели.