Окръг „Тумор“, САЩ. Снабдяването с вода се превърна в сериозен товар за общинския бюджет. Икономическото развитие замря и градът бързо западна.
Джанет затвори крана, но водата продължаваше да тече по тръбите, които се спускаха в земята под краката й. Водата винаги дебнеше — като невидим хищник с безкрайно търпение. Безшумен и смъртоносен хищник, роден от земята, замърсена от „Крейн Кемикъл“.
Джанет често се будеше през нощта и слушаше как водата тече по тръбите.
Шумът от капещия кран беше като стъпките на въоръжен крадец.
Тя си пооправи косата, без да постигне особен ефект, опита се да не се поглежда дълго в огледалото и си изми зъбите с вода от един буркан, който винаги държеше на мивката. После светна лампата в стаята си, отвори вратата, насили се да се усмихне и пристъпи във всекидневната, пълна с приятели.
Беше време да отидат на църква.
Колата на мистър Трюдо беше черно бентли, карано от чернокож шофьор на име Толивър, който твърдеше, че е от ямайски произход, но имиграционните му документи бяха точно толкова съмнителни, колкото и престореният му карибски акцент. Толивър работеше за Трюдо от десет години и винаги усещаше настроенията му. Сега бързо реши, че шефът е в лошо настроение — докато се бореха със задръстването по магистралата „Франклин Делано Рузвелт“ към центъра на града. Още първият сигнал беше недвусмислен — мистър Трюдо сам затръшна задната врата на колата, преди Толивър да успее да изпълни задълженията си.
Шофьорът знаеше от пресата, че шефът му демонстрира нерви от стомана на заседанията на борда на директорите. Беше непогрешим, решителен, пресметлив и прочие. Но когато оставаше сам на задната седалка на колата, дори когато разделителната преграда беше вдигната докрай, той често показваше истинския си нрав. Мистър Трюдо всъщност беше избухлив мъж с огромно его, който мразеше да губи.
А този път определено беше загубил. В момента говореше по телефона и макар че не крещеше, със сигурност не шепнеше. Акциите щяха да се сринат. Адвокатите бяха глупаци. Всички го бяха излъгали. Трябваше да се ограничат щетите. Толивър не успяваше да чуе всичко, но дори за него беше очевидно, че събитията в Мисисипи са пълна катастрофа.
Шефът му беше на шейсет и една години и според класацията на списание „Форбс“ притежаваше общо два милиарда долара. Толивър често се питаше колко пари са достатъчно за един човек. Какво щеше да прави с още един милиард? Или два? Защо работеше толкова много, след като имаше повече пари, отколкото някога щеше да бъде в състояние да похарчи? Вече си имаше къщи, частни реактивни самолети, съпруги, яхти, бентлита — всички играчки на богатите бели мъже.
Но Толивър всъщност знаеше отговора. За мистър Трюдо никаква сума нямаше да бъде достатъчна. Защото в града имаше и по-големи риби от него и той се напрягаше да ги настигне.
Толивър зави на запад по Шейсет и трета и бавно се придвижи до Пето Авеню, където направи рязък завой към масивен стоманен портал. Той бързо се отвори, бентлито потъна под земята и спря до един служител от охраната, който отвори задната врата.
— Тръгваме след час — извика мистър Трюдо към Толивър, после слезе от колата и изчезна с две тежки куфарчета в двете си ръце.
Асансьорът светкавично го издигна шестнайсет етажа по-нагоре, до върха на сградата, където мистър и мисис Трюдо живееха в разточителен разкош. Мезонетът им заемаше най-горните два етажа и многобройните му гигантски прозорци гледаха към Сентръл Парк. Бяха го купили преди шест години за 28 милиона долара, малко след приказната им сватба, и бяха похарчили още десетина милиона долара, за да го подновят до такава степен, че да е достоен за кориците на водещите списания за вътрешен дизайн. Поддържаха персонал, който се състоеше от две камериерки, готвач, иконом, лични камериери за него и за нея, поне една бавачка и, разбира се, задължителната лична асистентка на мисис Трюдо, която се грижеше тя да пристига навреме на различните събития и на обяд.
Камериерът на мистър Трюдо пое куфарчетата и палтото му в момента, в който ги свали. После шефът се изкачи по стълбите до втория етаж, за да потърси жена си. Точно в момента всъщност не искаше да я вижда, но малките ритуали трябваше да се спазват.