Мисис Трюдо беше в будоара си, а от двете й страни стоеше по един фризьор и двамата едновременно и ожесточено се трудеха над правата й руса коса.
— Здравей, скъпа — поздрави предано мистър Трюдо. Каза го най-вече заради присъствието на фризьорите — млади мъже, които, изглежда, дори не забелязваха факта, че мисис Трюдо е практически гола.
— Харесва ли ти косата ми? — попита Бриана, без да откъсва поглед от огледалото.
Двете момчета не спираха да се суетят около нея — четири ръце правеха нещо едновременно, в различни посоки.
Не попита „Как мина днес?“ или „Какво стана на делото?“, или дори най-подходящото „Здравей, скъпи“. Не — тя попита само „Харесва ли ти косата ми?“
— Прекрасна е — отвърна той, докато излизаше.
Ритуалът беше изпълнен и вече можеше да я остави на специалистите, които се грижеха за външността й. Той спря до огромното им легло и погледна роклята й за вечерта — „Валентино“, както вече беше разбрал от нея. Беше яркочервена, с дълбоко деколте, което може би нямаше да прикрива съвсем адекватно фантастичния й чисто нов бюст. Беше къса и почти прозрачна, сигурно тежеше по-малко от сто грама и вероятно струваше поне 25 хиляди долара. Беше втори размер, което означаваше, че щеше да стои на кльощавото й тяло така, че другите анорексички на партито престорено да се удивляват в каква „добра форма“ е тя. Честно казано, на Карл Трюдо беше започнало да му омръзва от маниакалните й навици: по един час дневно с личния й треньор (300 долара на час), по един час дневно с преподавателя й по йога (300 долара на час) и по един час дневно с личния й диетолог (200 долара на час), като целта на всичко това беше да изгори и последната мастна клетка в тялото си, така че да поддържа тегло между 42 и 45 килограма. Винаги беше готова за секс — това влизаше в уговорката, — но той беше започнал да се тревожи да не бъде пронизан от някое стърчащо ребро или просто да не я смачка в леглото. Бриана беше само на трийсет и една, но той вече беше забелязал една-две бръчки точно над носа й. Козметичният хирург можеше да се справи с тях, но дали тя не плащаше твърде висока цена за агресивното си гладуване?
Както и да е, имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Младата зашеметяваща съпруга представляваше само част от неговия ослепителен имидж.
Имаха и дете — нещо, което Карл нямаше нищо против да пропусне. Той вече имаше шест, което според него беше предостатъчно. Три от тях бяха по-големи от самата Бриана. Но тя настояваше, по очевидни причини. Детето представляваше сигурност, а тъй като се беше омъжила за човек, който обожаваше жените в същата степен, в която обожаваше брачната институция, детето означаваше и други неща: семейно огнище, връзки, корени и — макар че това не се казваше на глас — значителни юридически усложнения, ако се стигнеше до развод. Детето беше защитата, от която се нуждаеше всяка лъскава съпруга.
Бриана роди момиченце и избра ужасяващото име Садлър Макгрегър Трюдо, в което Макгрегър беше моминското име на Бриана, а Садлър беше съчинено абсолютно произволно. Отначало тя твърдеше, че Садлър е старо разбойническо шотландско име, но после Карл случайно попадна на една книга с имена за бебета и Бриана се отказа от тази своя измислица. Всъщност на него не му пукаше. Детето беше негово, доколкото носеше неговата ДНК. Вече се беше опитвал да се преструва на баща с предишните си семейства и се беше провалил.
Сега Садлър беше на пет и практически беше изоставена и от двамата си родители. Бриана, която беше положила толкова героични усилия да стане майка, бързо изгуби интерес към всичко, свързано с майчинството, и предаде отговорността на поредица от бавачки. Настоящата беше набита млада рускиня с имиграционни документи, които можеха да си съперничат по съмнителност с тези на Толивър. В момента Карл не можеше да си спомни името й. Бриана я нае, развълнувана от факта, че бавачката говори руски и може би по някакъв начин ще предаде езика на Садлър.
— А ти какъв език очакваше да говори една рускиня? — беше попитал Карл.
Бриана не беше отговорила.
Карл влезе в детската стая, вдигна дъщеря си от пода и я прегърна, все едно не можеше да живее без нея, целуна я, попита я какво е правила цял ден и… само след броени минути успя да се измъкне в кабинета си, където вдигна телефона и се зае да крещи на Боби Рацлаф.
След няколко безплодни телефонни разговора той си взе душ, изсуши косата си, идеално боядисана с прошарени оттенъци, и се облече с най-новия си смокинг на „Армани“. Беше му малко тесен в кръста — сигурно беше наедрял с няколко сантиметра от времето, когато Бриана все още го преследваше в мезонета му. Докато се обличаше, изруга наум предстоящата вечер, партито и хората, които щеше да срещне там. Вече всички щяха да знаят. Новината вероятно препускаше из финансовия свят. Звъняха телефони, а конкурентите му се заливаха от смях и злобно се радваха на неуспеха на „Крейн Кемикъл“. Интернет преливаше от последните новини от Мисисипи.