— Какво стана на делото? — попита най-сетне тя.
— Съдебните заседатели ни размазаха — отвърна той.
— Много съжалявам.
— Нищо, ще се оправим.
— Колко?
— Четирийсет и един милиона.
— Ах, тези невежи тъпанари!
Карл рядко й разказваше нещо за сложния и тайнствен свят на корпорацията. Съпругата му беше достатъчно заета с благотворителност, обеди и треньори. Той не очакваше, а и не понасяше твърде много въпроси.
Но Бриана вече беше проверила в интернет и знаеше точно какво е решението на съдебните заседатели. Знаеше и какво казват адвокатите за обжалването, както и за това, че на следващата сутрин акциите на „Крейн Кемикъл“ ще понесат сериозен удар. Бриана винаги проверяваше всичко и тайно си водеше бележки. Беше невероятно красива и слаба, но в никакъв случай не беше глупава.
Карл отново беше започнал да говори по телефона.
Сградата на Музея за абстрактно изкуство беше на няколко пресечки на юг между Пето Авеню и „Мадисън“. Докато бавно се приближаваха във вечерното задръстване, забелязаха проблясването на стотици светкавици. Бриана се изправи, стегна съвършените си коремни мускули и изложи на показ новите си придобивки. След това отбеляза:
— Господи, колко ги мразя тези!
— Кои?
— Фотографите.
Карл се усмихна на очевидната лъжа. Колата спря и един служител със смокинг побърза да отвори вратата, докато обективите се насочваха към черното бентли, сякаш привлечени от магнит. Великият Карл Трюдо излезе, без да се усмихне, следван от краката. Бриана знаеше точно как да даде на фотографите — а оттам на жълтите издания и може би дори на едно-две модни списания — точно това, което искаха: изобилие от чувствена плът, без да разкрива всичко. Първо стъпи с десния си крак, издокаран в обувка на „Джими Чу“, която струваше по сто долара на всяко пръстче, после професионално се извъртя на седалката, палтото на „Прада“ се разтвори, роклята на „Валентино“ се плъзна нагоре в синхрон с палтото и целият свят видя какво е истинското предимство да бъдеш милиардер и да притежаваш лъскава съпруга.
Двамата поеха по червения килим, хванати под ръка, като махаха на фотографите и не обръщаха никакво внимание на репортерите. Един от тях дори има дързостта да подвикне:
— Ей, Карл, ще коментираш ли присъдата от Мисисипи?
Карл, разбира се, не го чу — или поне така се престори.
Но леко ускори крачка и скоро се озоваха вътре — на относително безопасен терен. Поне така се надяваше. До тях се доближиха платени посрещачи, взеха им палтата, предложиха им професионални усмивки, появиха се дружелюбни фотоапарати и стари приятели и скоро Карл и Бриана потънаха в уютното множество от истински богати хора, които се преструваха, че се наслаждават на компанията си.
Бриана откри своята най-добра приятелка — друга анорексична съпруга с подобно необикновено тяло, измършавяло от глад навсякъде, освен в абсурдно големите гърди.
Карл се отправи директно към бара, но не успя да стигне дотам — един тъпак, когото искрено се беше надявал да избегне, едва не го събори.
— Карл, приятелю! — прогърмя гласът му. — Чух, че има лоши новини на южния фронт!
— Да, много лоши — съгласи се Карл доста по-тихо, като в същото време сграбчи висока чаша с шампанско и се зае да я пресуши.
Пит Флинт беше 228-ми в класацията на списание „Форбс“ за 400-те най-богати американци. Карл беше 310-и, но и двамата знаеха точно мястото на другия в класацията. Наоколо се забелязваха и 87-и и 141-ви, както и множество претенденти, засега останали извън престижния списък.
— Мислех, че твоите момчета държат всичко под контрол — продължи да му досажда Флинт, отпивайки от водна чаша, пълна или със скоч, или с бърбън. Някак си успяваше да си придаде съчувствено изражение, зад което едва прикриваше радостта си.
— Да, и ние така си мислехме — отвърна Карл, като си представяше как удря шамари и на двете му бузи.
— Ще обжалвате ли? — попита сериозно Флинт.
— И още как — увери го Карл.
На същото събитие миналата година Флинт храбро беше удържал до самия трескав край и си беше тръгнал с „Мозък от упор“ — съмнителния шедьовър на стойност 6 милиона долара, с който беше започнала кампанията за събиране на средства на Музея за абстрактно изкуство. Нямаше никакво съмнение, че и тази година той щеше да се опита да грабне голямата награда.
— Добре, че се отървахме от акциите на „Крейн Кемикъл“ още миналата седмица — продължи Флинт.