Карл понечи да изругае, но се въздържа. Флинт управляваше хедж фонд, пословичен с рисковите си инвестиции. Дали наистина беше продал акциите на „Крейн Кемикъл“ в очакване на неблагоприятна присъда? Въпросителният поглед на Карл очевидно беше достатъчно красноречив.
— О, да — потвърди Флинт, като отпи голяма глътка от чашата си и премлясна. — Нашият човек на южния фронт ни предупреди, че ще ви прецакат.
— Няма да платим нито цент — заяви самоуверено Карл.
— Ще платите още утре, приятелю. Бас държа, че акциите на „Крейн Кемикъл“ ще паднат с двайсет процента.
С тези думи събеседникът му се обърна и се отдалечи, като остави Карл да довърши питието си и веднага да си вземе друго. Двайсет процента? Мозъкът му беше бърз като лазер и веднага направи необходимите изчисления. Карл притежаваше 45 процента от акциите на „Крейн Кемикъл“, компания с пазарна стойност от 3,2 милиарда долара по цени при затваряне на борсата. Ако акциите наистина поевтинееха с двайсет процента, това щеше да му струва 280 милиона долара. Не в брой, разбира се, а само на хартия, но все пак щеше да бъде тежък работен ден.
Карл смяташе, че по-скоро става дума за десет процента. Поне така твърдяха момчетата от финансовия отдел.
Дали наистина беше възможно хедж фондът на Флинт да се отърве от голям брой акции на „Крейн Кемикъл“, без Карл да разбере? Той се втренчи в един смутен барман, докато обмисляше тази възможност. Да, не беше невъзможно, но не беше и много вероятно. Сигурно Флинт просто искаше да посипе малко сол в раната му.
После отнякъде се появи директорът на музея и Карл искрено му се зарадва. Той никога нямаше да заговори за присъдата, ако изобщо беше чул новината за нея. Щеше да му говори само приятни неща и, разбира се, щеше да отбележи колко прекрасно изглежда Бриана. Щеше да го попита за Садлър и за преустройството на вилата им в Хамптънс.
Двамата побъбриха на подобни теми, носейки чашите с напитките си през пълната зала на музея и отбягвайки неприятните събеседници. Накрая спряха пред „Малтретираната Имелда“.
— Великолепна е, нали? — отбеляза директорът.
— Прекрасна — съгласи се Карл и хвърли поглед вляво, където по една случайност се беше озовал номер 141. — За колко ще се продаде?
— Цял ден обсъждаме този въпрос. Но никой не знае със сигурност при такава публика. Бих казал, че поне за пет милиона.
— А колко струва всъщност?
Директорът се усмихна в мига, в който един фотограф реши да ги снима заедно.
— Това е съвсем отделен въпрос, нали така? Последната значима творба на този скулптор беше продадена на японски колекционер за около два милиона долара. Естествено, японският джентълмен не даряваше големи суми на нашия малък музей.
Карл отново отпи от чашата си, докато обмисляше казаното. Целта на кампанията на Музея за абстрактно изкуство беше да събере 100 милиона долара за пет години. Според Бриана вече бяха събрали половината сума и имаха нужда от сериозен успех на търга тази вечер.
Художественият критик на „Ню Йорк Таймс“ се представи и се включи в разговора им. Карл се запита дали той знае за присъдата. Критикът и директорът започнаха да обсъждат аржентинския скулптор и психическите му проблеми, докато Карл разглеждаше „Малтретираната Имелда“ и си задаваше въпроса дали наистина иска това нещо постоянно да стои във фоайето на луксозния му мезонет.
Колкото до жена му, тя със сигурност искаше.
3
Временният дом на семейство Пейтън беше апартамент с три спални на втория етаж в комплекс близо до университета. Уес беше живял тук като студент и все още не можеше да повярва, че се е върнал в този квартал. Но в живота му напоследък бяха настъпили толкова много драстични промени, че, така или иначе, му беше трудно да се съсредоточи само върху една от тях.
Какво точно означаваше „временен“? Това беше най-важният въпрос за мистър и мисис Пейтън, макар че не го бяха обсъждали от седмици, а нямаше да го направят и сега. Може би след ден-два, когато умората и шокът от преживяното преминеха, щяха да намерят свободно време да поговорят за бъдещето. Уес бавно мина през паркинга, покрай препълнен контейнер за отпадъци, около който се валяха кутии от бира и счупени бутилки. Студентите се забавляваха, като хвърляха празните бутилки от прозорците на по-горните етажи, над паркинга и колите, общо взето, в посоката на контейнера. Бутилките се пръскаха на парчета с трясък, който разтърсваше целия блок. Студентите се забавляваха. Други — не. За семейство Пейтън, които и бездруго страдаха от недоспиване, понякога шумът беше непоносим.