— Умирам от глад — повтори Мак.
Всеки път, когато някое от децата повдигнеше въпроса за къщата, родителите по навик го отбягваха. Накрая Мери Грейс се изправи и се обърна към Лайза.
— Хайде да готвим.
Уес намери дистанционното и се обърна към Мак.
— Хайде да гледаме спортния канал.
Каквото и да е, само не местните новини.
— Става — съгласи се детето.
Рамона беше сложила вода да заври и режеше един домат. Мери Грейс бързо я прегърна и попита:
— Как беше днес?
Денят беше минал добре. Децата не бяха имали проблеми в училище. Домашните вече бяха написани. След малко Лайза се оттегли в детската. Все още не проявяваше никакъв интерес към готвенето.
— А при вас? — попита Рамона.
— Беше хубав ден — отвърна Мери Грейс. — Хайде да настържем бял чедър.
Тя извади едно парче от хладилника и се зае да го стърже.
— Значи вече сте спокойни? — попита Рамона.
— Да, поне за няколко дни.
Една приятелка от църквата им беше помогнала да намерят Рамона, която по това време се криеше и гладуваше в един приют в Батън Руж. Там тя спеше на нар и ядеше консерви от помощи за жертвите на урагана. Беше оцеляла след мъчително тримесечно пътуване на север от Централна Америка, през Мексико, щата Тексас и накрая Луизиана, но нито едно от обещаните й неща не се беше сбъднало. Не беше открила нито работа, нито семейство, на което да помага, нито документи, нито някой, който да се погрижи за нея.
При обичайни обстоятелства на семейство Пейтън никога нямаше да им хрумне да наемат бавачка от Хондурас, която пребивава нелегално в страната. Но те я приеха в дома си, научиха я да шофира по няколко избрани улици, да използва мобилен телефон, компютър и кухненски уреди и я притиснаха да научи английски. Рамона вече имаше добра основа от католическото училище, в което беше ходила в родината си, и по цял ден оставаше в апартамента, като почистваше и имитираше гласовете от телевизора. За осем месеца беше отбелязала значителен напредък. Но все още предпочиташе да мълчи и да слуша — особено Мери Грейс, която имаше нужда да се разтовари пред някого. През последните четири месеца в редките случаи, когато Мери Грейс приготвяше вечерята, тя не спираше да бъбри с Рамона, която поглъщаше всяка дума. Това й действаше като чудесна психотерапия — особено след някой гаден ден, прекаран в съдебната зала в компанията на пренапрегнати юристи от мъжки пол.
— Как беше с колата? — попита Мери Грейс както всяка вечер.
Втората им кола беше стара хонда акорд, която Рамона все още не беше успяла да повреди. По редица причини семейство Пейтън се ужасяваха от перспективата да пуснат по улиците на Хатисбърг нелегално пребиваваща чужденка без шофьорска книжка и застраховка да кара хонда с навъртян огромен километраж, на чиято задна седалка безгрижно седят двете им дечица. Бяха научили Рамона да кара по едни и същи задни улици, по определени маршрути до училището, супермаркета и ако се наложеше, до тяхната кантора. Ако някой ден полицията я спреше за проверка, щяха да молят за прошка ченгетата, прокурорите и съдията. Поне ги познаваха всичките.
Освен това Уес със сигурност знаеше, че при съдията работи друг нелегално пребиваващ чужденец, който поддържаше градината му.
— Добре — отвърна Рамона. — Нямаше проблеми. Всичко е наред.
Значи наистина е бил един хубав ден, помисли си Мери Грейс, като се зае да разтопява сиренето.
Телефонът звънна и Уес неохотно вдигна слушалката. Бяха извадили номера си от телефонния указател, след като някаква откачалка беше започнала да ги заплашва по телефона. Използваха мобилните си телефони за всичко. Той изслуша обаждането от другата страна, отговори нещо, затвори и отиде в кухнята, където прекъсна готвенето.
— Кой беше? — попита притеснено Мери Грейс.
Всички обаждания в апартамента се приемаха с подозрение.
— Шърман, от кантората. Каза, че наоколо се навъртат репортери и чакат да хванат звездите.
Шърман беше един от помощниците им.
— А той какво прави още в офиса? — попита Мери Грейс.
— Предполагам, че не може да се нарадва. Имаме ли маслини за салатата?
— Не. Ти какво му каза?
— Да стреля по някой репортер и останалите ще се разпръснат.
— Ще разбъркаш ли салатата? — обърна се Мери Грейс към Рамона.
Петимата се скупчиха около малката маса в ъгъла на кухнята. Хванаха се за ръце, докато Уес каже молитвата и благодари за хубавите неща в живота, семейството, приятелите и училището. И за храната. Освен това искаше да благодари и за мъдрите и щедри съдебни заседатели и фантастичния изход от делото, но щеше да го направи по-късно. Всички си взеха първо от салатата, а после от макароните със сирене.