— Ей, тате, може ли да спим на палатка? — попита изведнъж Мак, след като беше преглътнал първата хапка.
— Естествено! — отвърна Уес, макар че гърбът веднага го заболя.
„Да спим на палатка“ в апартамента означаваше да се покрие подът на всекидневната с одеяла и възглавници и да се спи на него, обикновено след като се гледа телевизия до късно. Правеха го най-вече в петък вечер, и то само ако мама и татко се присъединят. Рамона също винаги получаваше покана, но вежливо отказваше.
— Но ще си легнем рано — предупреди Мери Грейс. — Утре сте на училище.
— В десет часа? — предложи Лайза, която бе главният преговарящ.
— Девет — каза Мери Грейс.
И двете деца се усмихнаха, защото това означаваше с половин час по-късно от обичайния им час за лягане.
Мери Грейс седеше с децата си, наслаждаваше се на щастливия миг и се надяваше, че умората й скоро ще премине. Може би сега щеше да може да си почива повече, да ги води на училище, да посещава часовете им и да обядва с тях. Жадуваше единствено да бъде майка, нищо повече и се боеше от мрачния ден, в който отново щеше да й се наложи да влезе в съдебна зала.
Сряда вечер означаваше вечеря в църквата на Пайн Гроув, където всеки носеше нещо сготвено и винаги имаше впечатляващо много хора. Църквата беше насред квартала и в сряда и в неделя повечето от богомолците просто трябваше да изминат пеша една-две пресечки до нея. Вратите на църквата бяха отворени по осемнайсет часа на ден, а пасторът, който живееше в малка пристройка отзад, винаги беше на разположение.
Вечеряха в залата за събирания в грозна метална пристройка отстрани на параклиса, където върху сгъваеми маси подреждаха всякакви домашни ястия. Днес имаше кошница с бели хлебчета, голяма кана със сладък чай и, разбира се, много бутилки с вода. Щяха да дойдат повече хора от обикновено и всички се надяваха и Джанет да се появи. Имаха повод да празнуват.
Църквата на Пайн Гроув яростно отстояваше независимостта си и се разграничаваше от обичайните вероизповедания, което бе източник на известна гордост за основателя й — пастор Дени От. Беше построена преди няколко десетилетия от баптисти, но после беше западнала, както и целият Баумор. В деня, в който пристигна пастор От, цялото паство се състоеше едва от няколко тежко белязани от живота души. Години на вътрешни дрязги бяха прогонили повечето й членове. От прогони и останалите, а после широко отвори вратите на църквата за всички жители на квартала и сам протегна ръка към хората.
Не го приеха веднага, най-вече защото беше от „северните щати“ и говореше с изчистен, образован акцент. Причината да дойде на юг беше едно момиче от Баумор, с което се беше запознал в библейско училище в щата Небраска. След редица злощастни събития се наложи временно да изпълнява длъжността на пастор на Втора баптистка църква. Всъщност не беше баптист, но тъй като в тази част от страната нямаше много млади пастори, църквата не беше в положение да избира. Само след шест месеца всички баптисти от предишното паство бяха напуснали църквата в Пайн Гроув и тя вече имаше ново име.
Пасторът носеше брада и често проповядваше, облечен в памучна риза и с туристически обувки. Вратовръзките не бяха забранени, но със сигурност не се приемаха добре. Това беше църква на народа, където всеки можеше да намери спокойствие и утеха, независимо дали е облечен с най-хубавите си дрехи. Освен това пастор От веднага изхвърли старото издание на Библията и химните. Мрачните текстове, написани от първите заселници, не му вършеха никаква работа. Богослуженията приеха по-свободна форма, модернизирана с китари и прожектиране на диапозитиви. Пасторът вярваше и учеше, че бедността и несправедливостта са по-важни социални проблеми на съвременното общество, отколкото абортите и правата на хомосексуалистите, но все пак внимаваше с проповедите си.
Църквата се разрасна и просперира, макар че пасторът не се интересуваше от пари. Един негов приятел от семинарията поддържаше благотворителна мисия в Чикаго и оттам Дени От се сдобиваше с използвани, но съвсем запазени дрехи, които складираше в „гардероба“ на църквата. Освен това той постоянно досаждаше на по-големите паства в Хатисбърг и Джаксън и с помощите от тях под държеше запас от хранителни продукти в единия край на залата за събирания. Досаждаше постоянно и на фармацевтични компании, които го снабдяваха с излишните си количества, така че „аптеката“ на църквата винаги беше заредена с лекарства.