Дени От смяташе, че като пастор носи отговорност за всички жители на Баумор и че никой не бива да остава гладен, болен или без покрив над главата, ако зависеше от него. Не и по негово време — а времето на Дени От никога не свършваше.
Беше провел погребалните служби на шестнайсет от собствените си хора, убити от „Крейн Кемикъл“, и толкова яростно ненавиждаше корпорацията, че постоянно се молеше за прошка. Не изпитваше омраза към безименните, анонимни хора, които бяха собственици на „Крейн Кемикъл“ — това би противоречало на вярата му, — но със сигурност мразеше самата корпорация. Дали беше грях да мразиш корпорация? Душата му всеки ден се измъчваше от този въпрос и за по-сигурно той не спираше да се моли.
Всички шестнайсет души бяха погребани в малкото гробище зад църквата. Когато беше топло, пасторът подрязваше тревата около надгробните камъни, а когато беше студено, поддържаше и боядисваше бялата ограда около гробището, за да държи сърните на разстояние. Макар и да не го беше планирал, църквата му се беше превърнала в център на всички действия, насочени срещу „Крейн Кемикъл“ в окръг Кеъри. Почти всички членове на паството му бяха засегнати от смъртта или болестта на някой близък, причинени от компанията.
По-голямата сестра на съпругата му беше завършила гимназията в Баумор в един клас с Мери Грейс Шелби. Пастор От и семейство Пейтън бяха много близки. В кабинета на пастора често се даваха юридически консултации при затворени врати, по телефона, от някой от двамата съпрузи адвокати. В залата за събирания на църквата бяха написани десетки показания под клетва в присъствието на адвокати от големи градове. Дени От мразеше корпоративните адвокати почти толкова, колкото ненавиждаше и самата корпорация.
Докато течеше процесът, Мери Грейс често се обаждаше на пастор От и му повтаряше да не бъде прекален оптимист. И той, разбира се, не беше. Така че когато преди два часа Мери Грейс му се обади, за да му съобщи невероятната новина, От прегърна жена си и двамата затанцуваха из къщата, като викаха и се смееха. „Крейн Кемикъл“ беше размазана, унизена, разкрита и наказана. Най-сетне!
Пасторът се беше изправил пред паството си, за да ги поздрави, когато видя как в църквата влизат Джанет с доведената й сестра Бет и придружаващите ги приятели. Веднага я заобиколи множеството от хора, които я обичаха — искаха да споделят великия миг и да й кажат по някоя, успокоителна дума. Настаниха я в дъното на залата, до едно старо пиано, и пред нея се образува нещо като опашка. Джанет успяваше да се усмихва и дори да благодари на хората, но изглеждаше слаба и изтощена.
С всяка изминала минута яденето изстиваше, а църквата вече беше пълна, така че пастор От най-сетне взе думата и произнесе продължителна и шумна благодарствена молитва. Завърши я с апломб и добави:
— А сега да хапнем!
Както винаги първи се наредиха децата и възрастните хора, за да им сервират. Пасторът се придвижи към дъното на залата и не след дълго се озова до Джанет. Когато вниманието на хората се премести от нея към храната, тя прошепна на пастора си:
— Искам да отида на гробището.
Пастор От я изведе през една странична врата, от която се излизаше на тясната, покрита с чакъл уличка зад църквата. Гробището беше на петдесетина метра. Двамата вървяха бавно и мълчалото в тъмното. Пасторът отвори дървената врата и те влязоха в гробището — чисто и добре поддържано. Надгробните камъни бяха малки. Тук почиваха работници, така че нямаше паметници, крипти или помпозни гробници.
Джанет клекна между два гроба, четири реда по-надясно. В единия почиваше Чад — болнавото й дете, което беше живяло едва шест години, докато ракът го умори. В другия бяха останките на Пит — съпруга й, с когото беше живяла осем години. Баща и син почиваха заедно, завинаги. Джанет ги посещаваше поне веднъж седмично и всеки път си пожелаваше да отиде при тях. Тя погали едновременно двата надгробни камъка и тихо заговори:
— Здравейте, момчета, мама е. Няма да повярвате какво стана днес.
Пастор От тихо се отдалечи, за да я остави насаме със сълзите, мислите и думите, които не биваше да чува. Изчака я до вратата, докато минутите бавно се нижеха, а сенките на надгробните камъни пълзяха между редовете под лунната светлина. Именно той беше погребал Чад и Пит. Беше погребал общо шестнайсет души, но сигурно щеше да има и още. Шестнайсет безмълвни жертви, които може би вече не бяха толкова безмълвни. От малкото гробище зад църквата на Пайн Гроув един глас най-сетне се беше чул. Силен и гневен глас, който настояваше за справедливост.