Днес щеше да бъде страхотен ден и Уес не искаше да го прекара на канапето.
Той внимателно се отдръпна от Мак, зави го с одеяло и тихо влезе в разхвърляната спалня, където си сложи тениска и шорти и обу маратонките за джогинг. По време на процеса се беше опитвал да тича всеки ден, често в полунощ или дори в пет през нощта. Само преди един месец беше стигнал на десет километра от апартамента в три сутринта. Тичането му помагаше да си проясни мислите и да се освободи от напрежението. Докато асфалтът се носеше под него в мрака, той планираше стратегията си, провеждаше кръстосан разпит на свидетели, спореше с Джаред Къртин, произнасяше речи пред съдебните заседатели и вършеше десетки други неща.
Може би при това бягане трябваше да помисли за нещо друго — каквото и да е, само не за процеса. Може би трябваше да помечтае за ваканция. За някой плаж. Но вече го тормозеше перспективата за обжалването.
Мери Грейс не се размърда, когато Уес се измъкна от апартамента и заключи след себе си. Беше 5:15 ч.
Той направо затича, без да се разгрява, и скоро се озова на Харди Стрийт, която водеше към университета. Харесваше му, че там може да бяга на спокойствие. Обиколи общежитията, където беше живял като студент, и футболното игрище, където някога беше тренирал, и след половин час стигна до „Джава Уъркс“, любимото му кафене на улицата срещу университета. Остави четири монети по двайсет и пет цента на бара и взе малка чаша от специалното им кафе. Четири монети по двайсет и пет цента. Едва не се разсмя на глас, докато ги броеше. Разходите за кафе бяха внимателно планирани и той постоянно си събираше монети за тази цел.
В края на бара бяха изложени сутрешните вестници. Заглавието на първа страница на „Хатисбърг Америкън“ крещеше: „Крейн Кемикъл закована с 41 милиона“. Имаше голяма, чудесна снимка, на която се виждаше как той и Мери Грейс излизат от съдебната зала — уморени, но щастливи. И по-малка снимка на Джанет Бейкър, която все така плачеше. Бяха цитирани адвокатите и няколко съдебни заседатели, включително и кратка реч на д-р Лиона Роча, която очевидно беше изиграла важна роля в стаята, където съдебните заседатели бяха достигнали до окончателното си решение. Беше сътворила няколко бисера, но сред тях се открояваше следното: „Бяхме разгневени от арогантното и пресметливо отношение на «Крейн Кемикъл» към природата и хората, от незачитането на правилата за безопасност и от подлостта, с която са се опитали да прикрият всичко това.“
Уес направо беше влюбен в тази жена. Изчете цялата статия, без да обръща внимание на кафето си. Вестникът с най-голям тираж в щата беше „Клариън-Леджър“, който се печаташе в Джаксън, и заглавието на първата му страница беше по-сдържано, но все пак впечатляващо: „Крейн Кемикъл призната за виновна — огромна присъда“. Там също имаше много снимки, цитати и подробности от делото, и след няколко минути Уес се хвана, че е започнал да чете по диагоналната система. „Сън Хералд“ от Билокси имаше най-доброто заглавие: „Съдията на «Крейн Кемикъл»: Давай парите“.
Новини и снимки на първата страница на големите всекидневници. Не беше лошо за малка кантора като „Пейтън и Пейтън“. Това беше началото на завръщането им в играта и Уес нямаше търпение. В офиса щяха да започнат да звънят потенциални клиенти за дела за развод, фалит и стотици други дреболии, за които той нямаше да има време. Затова вежливо щеше да ги насочва към други малки кантори, каквито имаше предостатъчно, и всяка сутрин щеше да проверява дали в мрежите не се е хванало нещо по-голямо. След такава присъда, снимки във вестниците и безкрайно обсъждане в целия град кантората им нямаше да остане без работа.
Уес изпи кафето си и отново излезе на улицата.
Карл Трюдо също излезе от дома си преди изгрев. Можеше да си остане вкъщи и да не излиза цял ден, като остави служителите си от отдела за връзки с обществеността да се оправят с кризата. Можеше да се скрие зад адвокатите си. Да се качи в частния си реактивен самолет и да замине за вилата си в Ангуила или имението си в Палм Бийч. Но Карл не беше такъв човек. Никога не беше бягал от конфликтите и нямаше да започне да го прави и сега.
А и искаше да се махне от жена си. Снощи му беше струвала цяло състояние и сега я мразеше заради това.
— Добро утро — каза той рязко на Толивър, докато се настаняваше на задната седалка на бентлито.
— Добро утро, сър — отвърна Толивър.
Имаше достатъчно опит, за да не попита нещо глупаво като „Как сте, сър?“ Все пак беше 5:30 — не точно невероятен час за мистър Трюдо, но все пак извън рамките на обичайното. Обикновено излизаха от апартамента един час по-късно.