Хъфи си помисли, че в Баумор също бяха преживели много лоши дни. Особено когато имаше погребения.
— Четирийсет и един милиона долара — продължи Пръцхед. — За една бедна жена, която живее в каравана.
— Няма нищо лошо в караваните, мистър Къркхед. В този щат има много добри хора, които живеят в каравани. Ние им даваме заеми, за да си ги купят.
— Не разбираш най-главното. Става дума за безобразно много пари. Цялата финансова система ще се побърка. И защо точно тук? Защо точно щатът Мисисипи е известен с гадни съдебни дела? Защо съдебните адвокати от цялата страна се влюбиха в него? Погледни статистиката. Всичко това вреди на бизнеса, Хъф. На нашия бизнес.
— Да, сър, но сигурно все пак се чувствате по-добре тази сутрин, когато си помислите за заема на семейство Пейтън.
— Искам да го върнат. Веднага.
— И аз.
— Изготви ми план. Направи си среща с тях, за да се уговорите как ще върнат парите, но имай предвид, че няма да го одобря, ако не ми изглежда разумен. Заеми се веднага.
— Да, сър, но все пак ще им трябват няколко месеца, докато си стъпят на краката. Те практически са затворили…
— Не ми пука за тях, Хъф. Просто искам този проклет заем да изчезне от нашите отчети.
— Да, сър. Това ли е всичко?
— Да. И никога повече не давай заеми за съдебни процеси, чуваш ли?
— Не се тревожете.
На същата улица, на която се намираше банката, адвокат Джаред Къртин за последен път провери войниците си, преди да се отправи обратно към Атланта и към леденото посрещане, което го очакваше там. Щабът му се помещаваше в една наскоро ремонтирана стара сграда на Фронт Стрийт. Добре осигурената във финансово отношение зашита на „Крейн Кемикъл“ беше взела сградата под наем преди две години и я беше оборудвала с впечатляващ набор от технологии и персонал.
Настроението беше мрачно, което не беше изненада за никого, макар че повечето от местните служители не се притесняваха от присъдата. След като бяха работили в продължение на толкова месеци под ръководството на Къртин и арогантните му помощници от Атланта, те изпитваха тайно задоволство, че адвокатите се оттеглят след поражението. Но щяха да се върнат. Присъдата беше гаранция за възобновен ентусиазъм от страна на жертвите на „Крейн Кемикъл“ и много нови дела, заведени срещу корпорацията.
На сбогуването лично присъстваше и Франк Съли — местен адвокат, съдружник в кантора със седалище в Хатисбърг, който първоначално беше нает от „Крейн Кемикъл“ да я защитава в този процес, но впоследствие беше изместен от „голяма фирма“ от Атланта. В крайна сметка Съли седеше на претъпканата маса на защитата, но беше понесъл унижението да не каже нито дума в съда в продължение на четирите месеца на делото. Беше възразявал срещу почти всички тактически ходове и стратегии, използвани от Къртин. Изпитваше толкова силна неприязън и недоверие към адвокатите от Атланта, че тайно беше изпратил доклад до съдружниците си, в който прогнозираше огромното наказателно обезщетение. И сега тайничко злорадстваше.
Но той беше професионалист. Работеше за клиента си — дотолкова, доколкото му позволяваше самият клиент — и винаги изпълняваше задачите, които му възлагаше Къртин. И с радост щеше да го направи отново, защото към днешна дата малката му кантора беше получила от „Крейн Кемикъл“ над един милион долара.
С Къртин си стиснаха ръцете на вратата. И двамата знаеха, че отново ще разговарят по телефона още преди края на работния ден. Но и двамата изпитваха тайно въодушевление, че се разделят. Два микробуса, взети под наем, откараха Къртин и десетимата му помощници на летището, където ги чакаше симпатичен частен самолет за седемдесетминутен полет до Атланта, макар че никой не бързаше особено. Да, семействата им липсваха, но имаше ли нещо по-унизително от това да се върнат от това затънтено място с подвити опашки?
Карл продължи да се крие на четирийсет и петия етаж, докато по улиците се вихреха слуховете за изхода от делото. В 9:15 ч. за трети път тази сутрин му се обади неговият банкер от „Голдман Сакс“, за да му съобщи лошата новина, че борсата няма да започне деня с продажба на акциите на „Крейн Кемикъл“. Бяха прекалено нестабилни. Натискът да се продават бе твърде голям.
— Явно са сметнали, че всички ще се опитат да продават едновременно — каза направо той и Карл едва се сдържа да не го наругае.
Борсата отвори в 9:30 ч. и търговията с акции на „Крейн Кемикъл“ наистина беше отложена. Карл, Рацлаф и Феликс Бард седяха на заседателната маса, изтощени от работа, с навити ръкави, потънали в документи, стиснали по един телефон във всяка ръка, и не спираха да водят напрегнати разговори. Бомбата най-сетне избухна малко след 10:00 ч., когато акциите на „Крейн Кемикъл“ започнаха да се продават — по 40 долара едната. Нямаше желаещи да купуват, дори когато цената падна на 35 долара. Сривът бе временно спрян чак на ниво 29,50 долара за акция, когато в търговията се включиха спекулантите и започнаха да купуват. През следващия час цената подскачаше нагоре-надолу, но към обяд вече се беше установила на 27,25, а разпродаването на „Крейн Кемикъл“ вървеше с пълна сила. Още по-лошото беше, че съдбата на компанията беше водещата новина на деня. Телевизиите с радост включиха във финансовите си новини анализатори на живо, които със зле прикрито задоволство описваха впечатляващия крах на „Крейн Кемикъл“.