— Ще последват обичайните искове — каза тя. — Съдия Харисън е насрочил изслушване след трийсет дни, но не очакваме изненади.
— За съдия Харисън! — каза Шърман и всички вдигнаха чашите си с кафе като за тост.
В тази фирма цареше много демократична атмосфера. Никой не се чувстваше по-високопоставен от другите. Всеки можеше да говори когато поиска. Обръщаха се един към друг на малки имена. Бедността кара хората да се чувстват равни.
Мери Грейс продължи:
— През следващите няколко месеца двамата с Шърман ще придвижим делото „Бейкър“ и останалите случаи от Баумор. Уес и Ръсти ще се заемат с всичко останало, за да изкарат малко пари.
Думите й бяха посрещнати с аплодисменти. Шърман предложи нов тост:
— За парите!
Беше завършил право вечерно, но не беше успял да вземе изпита за адвокат. Беше към четирийсет и пет годишен и цял живот беше работил в кантора, така че познаваше законите по-добре от повечето дипломирани адвокати. Ръсти беше с двайсет години по-млад от него и искаше да следва медицина.
— Като стана дума — продължи Мери Грейс, — Оливия ми даде последния ни финансов отчет. Приятно четиво, както винаги.
Тя взе един лист хартия и се загледа в цифрите.
— Вече официално не сме плащали наем от три месеца, така че дължим общо четири хиляди и петстотин долара.
— О, нека да ни изхвърлят, моля! — обади се Ръсти.
— Но хазяинът ни все още е клиент на кантората, така че не се притесняваме. Всички останали сметки не са плащани поне от два месеца — освен, разбира се, телефоните и електричеството. Заплатите не са плащани от четири седмици…
— Пет — обади се Шърман.
— Сигурен ли си? — попита тя.
— От днес — потвърди той. — Днес е ден за заплати. Или поне така беше.
— Добре, извинявайте, от пет седмици. Би трябвало да получим някакви пари след една седмица, ако приключим делото „Рейни“. Ще се опитаме да наваксаме.
— Ще се оправим — обади се Таби.
Тя беше единствената неомъжена във фирмата. Всички други имаха съпрузи или съпруги, които работеха. Бюджетите на всички семейства бяха болезнено свити, но хората бяха твърдо решени да оцелеят някак си.
— А семейство Пейтън? — попита Вики.
— Справяме се — отвърна Уес. — Знам, че се тревожите за нас, и ви благодаря, но и ние се справяме също като вас. Казвал съм го стотици пъти и пак ще го кажа. С Мери Грейс ще ви платим в първия възможен момент. Нещата ще се оправят.
— Повече се тревожим за вас — добави Мери Грейс.
Но никой не възнамеряваше да напуска. Никой не заплашваше с нищо.
Много отдавна бяха достигнали до споразумение, макар и не в писмена форма. Ако и когато получеха парите от процесите, заведени от жертвите на „Крейн Кемикъл“ в Баумор, парите щяха да бъдат разделени между всички служители на кантората. Може би не поравно, разбира се, но всички знаеха, че ще бъдат възнаградени за труда си.
— А банката? — попита Ръсти.
В тяхната фирма вече нямаше тайни. Всички знаеха, че Хъфи е идвал предишния ден, както и колко точно пари дължаха на Секънд Стейт Банк.
— Отрязах ги — отвърна Уес. — Ако продължат да ни притискат, ще обявим фалит и ще ги прецакаме.
— Аз съм „за“ да прецакаме банката — каза Шърман.
Очевидно всички присъстващи бяха единодушни, че банката трябва да бъде прецакана, макар че всички знаеха истината. Никога нямаше да успеят да приключат този съдебен процес, ако Хъфи не беше лобирал за тях, за да убеди мистър Пръцхед да разреши кредита. Знаеха също, че съпрузите Пейтън няма да се успокоят, докато не върнат парите.
— Би трябвало да изкараме дванайсет хиляди от делото „Рейни“ — каза Мери Грейс. — И още десет хиляди от кучешкото ухапване.
— Може би даже петнайсет — обади се Уес.
— А после? Откъде чакаме следващото плащане?
Въпросът беше отправен към всички присъстващи.
— Гийтър? — каза Шърман.
Беше по-скоро въпрос, отколкото предложение.
Уес и Мери Грейс се спогледаха неразбиращо, после се обърнаха към Шърман:
— Кой е Гийтър?
— Гийтър, представете си, е наш клиент. Подхлъзнал се и паднал в магазин на „Крогър“. Обърна се към нас преди около осем месеца.
Някои от хората около масата се спогледаха. Беше очевидно, че двамата адвокати са забравили един от собствените си клиенти.
— Не си спомням — призна си Уес.