Мистър Трюдо спря до масата, подпря се с две ръце на италианската кожа, изгледа сърдито Боби Рацлаф и каза:
— Кълна ти се, че това няма да се случи. Нито един цент от печалбите, които изкарваме с толкова труд, няма да попадне в ръцете на онези селяндури.
Тримата адвокати отвърнаха на погледа на шефа си. Очите му бяха присвити от злоба. Сякаш бълваше огън, когато добави:
— Кълна се в гроба на майка си, че нито един цент от парите на „Крейн“ няма да стигне до онези тъпаци дори ако се наложи да доведа компанията до фалит или да я раздробя на парчета.
С тези думи той прекоси персийския килим, който покриваше пода на кабинета му, взе сакото си от закачалката и излезе.
2
Роднините на Джанет Бейкър я закараха обратно в Баумор — родния й град, който се намираше на трийсетина километра от сградата на съда. Тя се чувстваше изтощена от шока и, както обикновено, беше на успокоителни, така че не искаше да бъде с много хора и да се преструва, че се радва на успеха. Числата представляваха голяма победа, а самата присъда означаваше и край на едно дълго, изтощително пътуване. Но тя нямаше да върне живота на съпруга й и малкия й син.
Джанет живееше в стара каравана заедно с Бет, доведената й сестра, на покрита с чакъл уличка в запуснат квартал на Баумор, известен като Пайн Гроув. Наоколо, по други неасфалтирани улици, бяха паркирани още няколко каравани. Повечето коли и пикапи около караваните бяха на десетки години, олющени и очукани. Имаше и няколко истински къщи, построени върху бетонни плочи преди петдесетина години, но те също изглеждаха стари и запуснати. В Баумор нямаше много работа, а в Пайн Гроув — още по-малко, така че една кратка разходка по улицата на Джанет би депресирала всеки посетител.
Новината я беше изпреварила и около караваната вече се беше събрала малка тълпа. Съседите я сложиха да си легне, после насядаха в миниатюрната всекидневна и шепнешком започнаха да обсъждат присъдата и значението й.
Четирийсет и един милиона долара? Как щеше да се отрази тази присъда на останалите съдебни процеси? Дали „Крейн Кемикъл“ щяха да бъдат принудени да почистят отпадъците? Кога можеше да се очакват парите? Хората внимаваха да не навлизат в подробности по последния въпрос, но той беше в главите на всички.
Пристигнаха още приятели, така че гостите се изсипаха на разклатената дървена веранда пред караваната, събраха пластмасови столове и седнаха да си говорят на хладно. Пиеха бутилирана вода и безалкохолни напитки. Бяха страдали дълго, така че победата беше особено сладка. Най-сетне бяха спечелили. Нещо. Каквото и да е. Бяха успели да нанесат удар на „Крейн Кемикъл“ — компанията, която мразеха с цялото си сърце — и ударът не беше за пренебрегване. Може би най-после бе настъпил обрат. Може би някой там, далеч от Баумор, най-сетне се беше вслушал в молбите им.
Разговаряха за адвокати, за писмени показания под клетва, за Агенцията за защита на околната среда и за последните токсикологични и геологични доклади. Макар че нямаха добро образование, с лекота употребяваха технически термини, свързани с токсични отпадъци, замърсяването на подпочвените води и ракови заболявания. Все пак лично изживяваха този ад.
Джанет лежеше будна в тъмната си спалня, заслушана в приглушените разговори навън. Чувстваше се в безопасност. Това бяха нейните хора — приятели, роднини и другари по неволя. Бяха близки помежду си, защото бяха страдали заедно. И както бяха споделили страданието, така щяха да споделят и парите. Ако изобщо видеше парите от това дело, Джанет беше решила да ги подели с другите.
Вперила поглед в тъмния таван, тя не се вълнуваше толкова от присъдата. Облекчението й от приключването на изтощителния процес потискаше тръпката от победата. Искаше й се да спи цяла седмица, а когато се събуди, да се озове в един чисто нов свят, където малкото й семейство да бъде непокътнато, а всички останали да са щастливи и здрави. Но за пръв път, след като беше чула присъдата, тя се запита какво точно можеше да си купи с тези пари.
Достойнство. Достойно място за живот и достойно място за работа. Някъде далеч, разбира се. Щеше да се изнесе от Баумор и окръг Кеъри, където всички реки, потоци и водоеми бяха замърсени. От друга страна, нямаше да замине далеч, защото всички, които обичаше, живееха наблизо. Но си мечтаеше за нов живот в нов дом, в който тече чиста вода, която не мирише, не оставя петна и не носи болести и смърт.
Джанет чу как се затваря вратата на поредния автомобил и изпита благодарност, че има толкова много приятели. Сигурно трябваше да си оправи косата и да излезе да ги поздрави. Тя влезе в миниатюрната баня до леглото, светна лампата и завъртя крана — после седна на ръба на ваната и се загледа в сивата вода, която се плискаше от чешмата в покритата с тъмни петна мивка от изкуствен порцелан.